Последната неделя на септември The Last Week of September

Poems. Sofia: Ab Publishing House, 2011.
Available at: Bulgarski Knizhitsi online book store
Последната неделя на септември

Poslednata Nedelya-front-bez ramka

ЦИКЪЛ ПЪРВИ

Стихове, родени в една събота срещу неделя,
когато лятото срещна есента през 2007,
дори я целуна,
за по-наблюдателните

 

 

 

 

Компютърът Дельо

Компютърът Дельо е моята малка музикална кутия
с Моцарт, Бах, Жо Дасен, Балканите – в звук и картина
и какво ли не още – не знам как се побира

Моят малък свят, който всеки ден
„Добро утро” казва на глобалното село
и то му отвръща – нали е село.

После … „Добър ден”, … „Добър вечер” казва…,
композира текстове, изпраща послания,
някои приема…

Тогава защо
„не-съм-съвсем- как-си”,
малък Делъо?

Опит за бягство

Край, отприщи се словото
И спиране няма
Стоя години запънато в края
Дори не знам в кой край
Само знам, че го нямаше
А сега, брате, овладяване няма тая стихия
дето напира

Какво искам да кажа ли?

Тайна

Сега се крия
в едно листо – съвсем малък лист
дето цялата ме побира

An Attempt to Escape

That’s the end
The speech opened its floodgates
And there is no stop
It stayed for decades stacked in a corner
I don’t even know in which one
I only know
That it was absent
And now
Oh dear
Nobody can get control of
This element
That is glowing

What I want to say
One would ask

Secret

Right now I am hiding myself
In a leaf—small sheet of paper
That contains me utterly

***

А ти, мила, мислеше, че…

Защо ли реших, че си мислиш?

Извинявай, какво те питах?

Нищо, и утре е ден.

***

С годините стиховете ми станаха съвсем разбираеми…
Как можах така да се повредя, Господи…

***

Over the years
My poems became clearer and clearer
How did I became so injured
My Lord?

***

Някога той бе тъй голям
(или на мен така ми се струваше
и още повече искаше…)
че все вдигах глава
да го видя

После
Той спря да расте
А аз продължавах да стоя с таз глава
И да го търся и викам
Там където го нямаше

Не ме питай нищо повече,
моя стара любов,
баща на децата ми,
бивш голям,
просто бивш
мой съпруже…

Полу-под(р)обна история

Всичко започна толкова хубаво
С бяла рокля
Нося я още, в известен смисъл
И тъмно-червени обувки
Тях ги върнах
Бях ги взела назаем
И подобна наметка
И нея върнах

Ти носеше стар костюм
Който още ти ставаше
Косата ти беше черна

Така събрахме свое и взето назаем
За деня
И тръгнахме пеша
От „Света Неделя”
Толкова истински
И щастливи
Какъв комунизъм?
Бяхме заедно
В църква
85-та
Нищо не ме стягаше
Нямаше и да усетя
И букетът ми бе от полски цветя
Прелест
Греех
На 22
А пък ти как ме гледаше
Дали танцувах ли?

Халките обаче не бяха съвсем истински
Не от благороден метал, имам предвид
Сигурно затова ги изгубихме
после
даже скоро след сватбата
И короната в църквата не ти бе съвсем по мярка
Добре поне, че не падна публично
Само аз го знам този факт
И неколцина приятели

Междувременно натрупахме книги
Теб в това те бива, честно
Аз месех хляб

И други неща натрупахме
Предимно сълзи и песни
За има-няма 20-и-кусур години

Сега, като дойде ден за раздяла
В смисъл такъв, че аз си тръгвам
Сълзите и песните са си все за мен
(хем си го можех това,
хем се развих в тази посока)
Как да разделим Достоевски?
Дванайсет тома
Аз ще взема Стайнбек, ти Хесе?
Така ли? И още колко там…

Знам, така до никъде няма да стигнем

Но
Ще страдам за всички тях, чуваш ли?
И за тези от долните и от най-горните редове
Които все не можех да стигна
Ще страдам
И Далчев стоеше все там, на високото
И старопечатните книги
Не ми се присмивай
И ти не ги стигаше
Затова по някое време взехме стълба
Обичам Далчев.

Слава, Богу, стигам детето.

***

На Коста Павлов

Някой ден ще се отърся
от всичките цитати
като намокрен котарак
по-точно, котка

Тогава ще се огледам
и за котарак на слънце
да, на припек
както казва оня, дето ще се появи накрая

Добре де, поне опитах
Поети мои, братя и бащи
И котараци
(Автентични
– ама и аз като се разкихам…)

Как се чувстваш на 44, мамо?

Светът е тъй прекрасен на 44, Ан-Мари
Мечтаеш все така за пътища, любов
За тишина
И шум понякога

Виждала си ме да плача?
Ами че аз съм истинска, детето ми
И болката говори с мен
Като със равен

How it Feels to be on 44, Mom?

The world is so beautiful being 44, An-Marie
As always before you dream about roads, love
About silence
And noise, occasionally

You have seen me crying?
Well, I am genuine, my dear
And the pain talks to me
As I am its peer

Обяснение в любов със сериозен край
на неизвестна воеводка,
но
не стъпила с един крак на Витоша, с друг на Пирина,
а малко по-на юг и по-скромно
в две части

(Warning: заглавието е подвеждащо)
ЧАСТ І

Леле, моя
Ти Пирин планино…

Погледнато обективно
Не съм оттам
Но че е моя планината – моя е

И тя е моя
И виното
И песните са мои
Хорàта пък
да не говорим
А за Родопа
Ако попитат ме
Не знам коя по-моя
От двете е

Зурни в едното ми ухо
След тях двугласи
И тез мъжища
оямурлучени
От друг свят
Боже…

Ами каба-гайдите
Сто
тъкмо
В ухото
другото
Казвам ви
неоргинално
че луда ставам
Като ги чуя

И Шинка, милата
дет’ сама торнала
през Рожен
през планинона
сама саминка
да се продава…

Оставяте ли се
така лесно бе
пущини…

ЧАСТ ІІ: Ако ме питаш

Ако ме питаш дали съм готова
да заживея
в апартамент
на 58-мия етаж
в Манхатън
ще отговоря
Не съм готова

Ако ме питаш дали искам
да продължа живота си
така
както го боря сега
ще отговоря
Не искам

Ако ме питаш дали мога
да спра да мисля за това
на какво готова съм
и какво искам
когато зурни
гласове
и звуци
от пиринската махала
настръхнат всичките ми сетива
и иде ми да зарева
ама до Бога рев
ще отговоря
Не мога

Не ме гледай така
И спри да питаш
детето ми.

Ода за болката, която не се влияе ни от песни, ни от намеци, ни от Гявол, абе от нищо не се влияе

На болката й трябва песен
казват
Изпяваш нещо
обаче не формално
И я приспиваш

Аз пробвам
Пробвам
И не формално
при това
Старая се
Дори престаравам
И нищо
Стои си свежа
Кукуряк тя
Аз кукундела
Как си отиваме, а?
По първи петли кеф ти
Кеф ти – по втори
(туй си уйдисва
с „говори”
затуй го включвам тоз глагол
по необходимост
и за благозвучие)

Докъде я докарах
одата с болката?
Глаголатствах нещо

А-а-а, да
Що да си ходи
тогава одата
пардон, болката
Аз пея
Тя к’во да прави
Слуша

Майтап бе, Уили
Уили ли, Вили ли
Май Виолета
Беше

Плачи дете

Мъка, казвам ви…

***

Не ме оставят на мира
Думите
Чувствам се роб
Благословен
и тъжен

Не им ли стигна цяла нощ
Да им слугувам
Ами и денем

На туй отгоре
и недоволни
От к’во, бе?

На бавен огън ме пекат
Варят ли
Белким уври таз глава

’Ма не увира.

Още едно пост-

Какво ще ми дадеш, Българийо?
Историйо, май, беше
От пожълтелите си страници

Ама как всичко ми говори
И не съм автор
Просто не съм
Просто ги чувам
Гласовете

И думите
Летят във въздуха –
Като във филм на Хичкок
И се кръстосват
Смешно омешно
както им падне
Вий, извинете
да не сте томбола
Респект
Никакъв
Към нищо
И никого
Мълчете
Гълча ги
Смеят се
Хихикат
Чувам ги
Знаят си силата
Какво не изтрива се
Всичко знаят
Ах, вие…

Аз мога да ви разплета
Да знаете
Все още мога

Господи
Все още мога

Като заваля, та…

Чувствам се като епилептик
Не – като брашнен чувал
Тръскан
Тръскан
Една кажи-речи цяла нощ
И един кажи-речи цял ден

И още пускам

***

Какво ще стане
ако спра да пиша
тез’ щуротèвини…

Ами ще пробвам

Ставам,
затварям Дельо, лаптопа
Слагам капак (не капа!)
И се изнизвам

Излизам
От тоя свят
В който поетът
Лови мухите
И ги пуща

Къде отивам ли, бай Дельо?

Да си почина.

22-23 Септември 2007 г.

ЦИКЪЛ ВТОРИ

Стихове, родени след това
– в следващата неделя,
когато лятото
вече бе срещнало есента през 2007
и я целуваше още
(дори за незрящите)

Не случайно

Не случайно
Далчев
Ми е все в устата
С неговото
Искам
Да съм тук
И там
Навред
Където
Бясно
Бий
Животът

Когато
Се разпознаеш
В нечий стих
То е до гроб

26 Септември 2007 г.

***

Вий имате грях към мен
Господине

Хвърляте думи в една нива
Където те никнат

Жъне ли се –
сама жена –
цяла нива…

26 Септември 2007 г.

Как, по моему, се раждат стиховете?

Как се ражда
да речем
един банален стих?

Плуваш в океан от думи
Хващаш няколко
И – на брега –
за да изсъхнат

Как се раждат стиховете
Другите?

Живееш в океана
Там спиш
Там ядеш

Ами сега?
Като се изгубих?

Какво е това в ръката ми?

А, миди…
Добре, миди може.

How, According to me, The Poems Get Born?

How, let’s say
A verse banal get born?—
You swim in the ocean of words
You catch few
And you get out
To allow them to dry

Now
How the other verses get born
The true one? —

You live in the ocean
Sleep there
Eat there

Ah, I got lost
What shell I do?

What is this I am finding in my hands?

Oh, these are clams…
OK, I can handle clams…

29 Септември 2007 г.

Аз ли не знам?

Аз ли не знам
дето все на другите го повтарям
каква сила е словото?

Аз ли?
За опасното изговорено
и написано
дето
примери давам

Аз ли,
която
от дете разбрах,
че врата се отваря
със „Сезам”, не сусам –
инак пътят назад
е без милост кратък

Защо тогава написах толкова стихове?
Една част вече се случиха
Другите
Чакат

29 Септември 2007 г.

Is That Me That Is Not Aware?

Is that me that is not aware
What a powerful thing the speech is?

Me?—
That is giving examples
For words dangerously said and written

Me?—
That got early the message
That the door might be open precisely by saying
“Sesame, open yourself”
Otherwise the trip back
Might be shorter than a bleep

Why then
I wrote so many poems
Half of them already happened
The other
Wait to turn real

Да празнувам ли?

Преди време
Когато пресъхнала бях
И нямаше капчица стих в мен
Ама наистина капка
Дори за лек
Стоях и си мислех
Дали ще се случи отново
Да стоя посред нощ
Да се лекувам

Е, добре, случи се

Стоя сама
посред нощ
гола
боса
будна

Какво, да празнувам ли?

30 Септември 2007 г.

***

Да различава
е
едно от нещата
които
човек учи
от рано

Ако не –
диалектиката
ще е дошла
от диалект

А диалект
е езикът
на който
говорят на село.

30 Септември 2007 г.

Неделен разговор с компютъра Дельо

Имахме котка, Дельо
Намерихме я под един храст
В парка
Да плаче
Една неделя
Мъжът ми я кръсти
Баба Неделя
И всички му се разсърдихме
Каква баба
Беше си бебе

Баба Неделя срещна Жан-Пол в къщи
Той рижав
Тя сива
И се ожениха
Съдба ли
Случайност
Сляпа неделя ли

Една нощ Баба Неделя
почна да ражда в леглото
в краката ми
Сляпа неделя с последствия
четири котета
(едното бе кръстено „Крава”
защото гледаше кротко-тъжно
и имаше петна и от двамата)

Та взех да гледам
по-внимателно на неделите

но ти го знаеш най-добре
нали по цял ден сме заедно

Дали в парка
да не се поразходя?
Дельо-не-делъо
и ти трябва да дишаш
Освен това неделя е

Нещо искаш да кажеш ли?

Спокойно, мойто момче,
ще си отварям очите.

30 Септември 2007 г.

Понякога

Понякога така ми се иска да пиша
Но в стиховете
Нищо да няма
лично

Хем
Пишеш
Хем си стоиш облечен
Защитено отдалечен
От всичко
Което пàри

Но
Нито мога така
Нито ще се науча

Стихът си се ражда
Сам

Мене
Яли ме кучета

30 Септември 2007 г.

ТРЕТИ ЦИКЪЛ

Стихове,
от когато денят на музиката срещна нощта на поезията,
и я среща, среща до сутринта

(аз нямам много общо с това, само записвах; изглеждаше безобидно в началото)

***

Моят свят
Не го давам
За нищо на света
Защото
Е мой
И защото
Е свят

***

Най-интересните неща
Обикновено не са за разказване –

Това трябва да е цитат

Аз няма да мога да го кажа
Така накратко

***

Пукат се думите
Като пуканки
Бели
Бели

Между тях
Само по някоя циганка

Ама и тя хрупка

***

Е така ли
Ще си прекарам нощта –
Нощните бдения на поп Вèчерко…

Ще му дам една броеница на тоя поп
И ще си лягам

***

Представям си се като захарничка
Пълна до горе с пудра захар
Вие си хапвате понички
Още мекùчки

Аз щедро ви ръся

Не мога да си представя
Че ще се свърша

А да си сол
Е друга история

***

Нямам търпение да съмне
и да ви опиша
мои малки нощни светулчици

Ама чакайте…
Къде отивате…
Спрете се…

***

Стихът понякога е като
Охлю-Бохлю

À си го пипнал за рогцата
À се е скрил

***

На Радичков

Имам приятел
Фотограф
Един ден вървим край брега на морето
И той
Когато вълната се дръпна
Съзря
Прелестни жълто-зелени-розово-бели
Цветни мехурчета
Една снимка
Втора
Трета
Как бързаше само
Само как бързаше
Да хване мига
Преди да дойде следващата вълна

И аз така бързам
Лебеди мои

***

Чарли
кафе-машината
диша тежко
след толкова кафе
дето направи

Ами аз, дет’ го изпих…

Първи срещу втори октомври, 2007

ЧЕТВЪРТИ ЦИКЪЛ
Зряла есен

***

Ах каква тръпка е
да видиш
как от хаоса се ражда текст
Миг преди това
е страшно

И изведнъж –
не
не изведнъж –
труд трябва
И помощ отгоре
(всъщност не знам кое по-напред)

И…
една дума
Вече говори

***

Какво правя с тез’ думи…
Какво правят те с мен…

Аз ги подреждам
Те ме подреждат

Хаосът е пълен…

***

Знаеш ли кое е
първото нещо
което направих
в сърцето си
когато се разделихме
в сърцето
любими?

Отнех ти името.

***

Като се закрия
от себе си…

Такова търсене пада

Ти само
можеше да ме намериш

Но те изгубих

***

На децата ми

Моят малък син беше моят малък принц
Който отиде на своята малка планета
Защо
Не знам
Само знам, че е там
Остави ме на сестра си Ана-Мария
Моята малка голяма принцеса

Понякога ти идвам сигурно в повече, дъще
Навярно трудно е
Да си и принц
И принцеса
И изобщо всичко
Което майка ти има –
И Дадено
И отнето.

Втори октомври, 2007

***

Монологични диалози

Антре към Диалог първи:

Дойде моментът за чаша вино
Със непознат
Почти познат
В крайна сметка – познат
Той ще ме глези с поглед
А аз ще пърхам с мигли
Над бял мускат
Ще ме целува волно погледът
Аз виното ще държа
Ше си говорим топло за облаците
Вятъра, слънцето, и дъжда

Диалог първи:

Вие сте перфектният избор за мен, господине
Нищо не искате
С нищо не се ангажирате
Освен с чаша вино

Нищо няма да ми оставите
Нито следа
Нито рана

Може би някой театър
Може би кино…

Диалог втори:

Пише се.
Сега съм на кино.

10 Октомври 2007 г.

***

Хвърлила
Още не хвърлила мрежите
и…

Не, не златната рибка

Ти беше
Любими.

***

Сега животът не е като едно време (1)

Сега солта е вече друга
Други са раните и те
Решила съм как да ги лекувам
Лекуват ли се раните
Или не
Избрала съм с тях да си хортувам
Хортува ли ми се или не
Гледам ги право в очите
Гледа ли ми се или не
Зад тях надничат звездите
А аз си другарувам с небе


(1) Едно време каква сол имаше…

10 Октомври, 2007

ПЕТИ ЦИКЪЛ – по Петковден

***

Толкова много имам за казване
Че стоя като риба безмълвна
Това, което очите показват
е поток поел към река
Реката – хукнала към море
Морето
Бог знай докъде
се плиска
плиска

Е как да го разкажа това
дори да искам.

***

Винаги се удивлявам
Когато прочета
На некролог
„Тъжен помен”
Нима той може да е друг
Убийствен е
И най-веселият спомен
За онзи
Който бил е тук
Затова не ги пиша тез неща.
Знам ги.

***

Обичам стихът
Да е като амфора пълен
Устието мамещо
Пълно с тайни
Гърлото – жадно
Шията – лебедова
Ръцете – елегантно офòрмени
Средата – с голяма вместимост
И площ за рисуване
Краят – като началото
Пълен с тайни

Хор: Ам-фо-ра, ам-фо-ра //

***

Събирала съм се
парче по парче
отвред
За да се разпозная цяла
А като дойде мигът
Искам пак да ме разпръснеш,
детето ми.

***

Как знам
кога един стих е стих

Ами
то си пише…

Писмо от приятелка

Назначих те
За сърцевед, скъпа
Не сърцевадец
Моля те, не ми пращай
повече
стихове

По-добре пей, мила.
По-добре пей.

***

Преди да се пръсна
Като буре с барут
ше напиша

как ме убиват
всеки звук
музика
стих
и картина

В които се разказва
за един мъж
една жена
Любов
Дом
Родина

Написах го.
Сега съм по-добре.

Октомври 2007 г.

Любомирова Даниела
da_lyubi@

Poslednata Nedelya-001

© 2016 Daniela Ivanova-Nyberg

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *