Пътешествия жарки

Драскулки и шарки от лятото на 2017
Пътешествия жарки 2017   – в  pdf

Лимерик-Дъблин-Единбург-Стокхолм-Упсала-Хелзинки-Санкт Петербург-Талин-Рига-Вилнюс-Варшава-София

Първа нота: Лимерик-Дъблин, 20 юли

В момента, в който Гари ми обръща внимание, че  всичките крави край пътя  гледат в една и съща посока посока, аз изваждам таблета и започвам да снимам… Крави. Пътуваме от Лимерик до Дъблин с автобус и всички крави са мои, така да се каже. Зеленото се стели на постели във  всички посоки, синьото се е кротнало  като (без)плътен фон, фонът пък откроява  къдели пухкави бели облаци. Едвам смогвам с бележките, щото кравите и облаците ме разсейват.

on the road 14 small

on the road 7 small Limerick - Dublin 20 July 2017

Последната седмица изтече като бърза вода – както са повечето дни, в които много неща се случват и се случват едновременно. Конферентните дни  на  ICTM  са точно такива. Програмата интензивна (https://ictmusic.org/ictm2017/programme), срещите с колеги и докладите интересни, концертите – запомнящи се. Такъв беше концертът, в който за първи път слушах на живо  гамелaн-оркестър (The Three Forges: New Music for Gamelan – link).  Богат. Вдъхновяващ. Както и съвместният концерт на  студенти и преподаватели от  Ирландската академия за музика и танц и техните гости. Впечатляващо артистично присъствие на Prof. Mel Mercier – the Chair of Performing Arts at the Irish World Academy of Music and Dance. Много мъничък мъж. Много голям. Гамелан.  gamelon performance

Prof Mel Mercier and Gamelan - small

Скоро обаче ще слизаме. Кравите  изядоха бележките.

 

Втора нота: Дъблин – Единбург (записки от висинето), все още 20 юли

За Дъблин имаме само един ден – днес. По-точно три часа. Три часа в Дъблин. Дъблин на слънце. Дъблин на дъжд. Невидян ни веднъж. Хей, дъжд, задръж! В такива случаи любопитните тела се покатерват на туристическо бусче и гледат града и дъжда (из)под прикритие.

коне

Както си преминаваме през улица О’ Connell,  аз внезапно се сещам,  че трябваше да направя нещо веднага след като изнеса доклада си.  Съвършено ми и изскочило от главата обещанието да изпратя кратък видео-поздрав до  участниците в тазгодишния кемп в Стоктън. И то нямаше и да се сетя, ако  името на улицата, по която вървеше шатълът до аерогарата, не съвпадаше донякъде с името на директора на фестивала, Джеф О’ Конър. А го бях  замислила така добре… Прочитам си доклада,  излизам от университетската сграда и изпращам поздрав на фона на ирландската академия за музика и танц. Хе! Този кемп беше ценен опит за мен откъдето и да го погледнеш. Да не говорим, че точно в Стоктън направих  първите  си интервюта с Джон Филсич, вече на 90-и. Запознах се с много хора. Включително с кмета на градчета Джуно (Juneau) в Аляска, на което по-късно гостувах през януари, 2009-та.  Но когато ме покани да направя класове по балкански танци в Джуно, не знаех, че е кмет. Нито когато ме посрещна на летището. Разбрах го едва когато започна да ме развежда из града и аз отбелязах колко добре  познава  града,  училището,  както и всичко наоколо. Вие да не би да работите в училището? А, не. Сигурно в музея? Не, не. Всъщност, аз съм кметът. А, добре. Приятно ми е, г-н кмете. След обходната разходка с кола, кметът се съблече по тениска и панталонки и се включи в класа с гимназистите с огромен ентусиазъм. Негов приятел бил ходил на събора в Копривщица през 86-та. Та имал бил три видеокасети. Хлъц. Ще може ли? Ще може. Презаписите на тези касети сега са ми ценен личен архив.

Докато ме вози напред-назад, аз го питам дали колата си има име. Не марково, лично. Както ние си имаме Офелия – стар opel corsa в София, Лори – Volkswagen от 60-те в Силвър Лейк (съкратено от Лорелайн), пикапът Пешо…   От години пък  пред съседите е паркиран  едни Бруто, брутално груба машина, камион, който нито помни откога не помни, нито цветът си знае, нито годините.  Толкова е грозен горкият, че е чак симпатичен. Един фар има и той не свети. Както и да е. Оставям кварталния пират на мира, щото за кмета, нали, идеше реч. Кметът ми казва, виж какво, жена ми е мексиканка, много е…темпераментна. Ако взема да кръстя колата с друго име, освен с нейното и взема да объркам  имената… Иди обяснявай после кого съм  имал предвид.

В музея на Джуно едни до други можеха да се видят  артефакти  от живота на местни индиански племена  и книги и предмети от  бита на руснаци от преди век. Огромни дървени фигури-маски на първия етаж, Достоевски и библията  на втория. Винаги са ме впечатлявали тези три-в-едно  (или повече) същности вписани (ако това е думата)  в едно тяло… Маските имам предвид, но не се отнася само до тях. Как си  съ-съществуват, кога мирно, кога не. Това цялото преживяване си е отделна история, но засега тя остава заключена във фразата  „камък и дърво се пукат от студ,  тя тръгнала за Аляска…“ Е, да, ама пък  чух рева на  вълка-талисман на Джуно край  глейзерите наблизо… Видях как се живее в Аляска през зимата… Лятото, казват било прекрасно. Кратко, но прекрасно. Е, някой черногледец би прочел фразата наопаки, но ний, Сийке, не сме от тях.

В Стоктън разбрах от първа ръка/крак какво значи “square dance”, също как изглежда един “caller”. Кòларът по принцип е опитно лице, което обикновено стои на  по-високо място (или просто в предната част на залата) с микрофон в ръка и оттам ръководи фигурите, които танцуващите следва да опишат. Това лице, ако иска да спи спокойно, трябва  добре да си е направило математическите изчисления преди да се реши да управлява стотина човека, които, ако нямат точни инструкции, се чудят накъде да се завъртят, кога да се поклонят на партньора си,  кога да завият и  с кого и как да се разминат. При слаба подготовка забавата може да се превърне в истински  голяма забава за страничния наблюдател, огромнейший хаос, какъвто аз наблюдавах години по-късно на едно друго място. Също така участвах в него.

Да, хубав, ценен опит беше кемпът в Стоктън. Впечатляваща библиотека от преподаваното и преподавателите през годините. Първо сблъскване с разликите в терминологията при описанието на един танц-хоро. Среща с така наречената „стоктънска полиция“ (ако нещо е преподадено по един начин, то следва да  се преподава по точно същия начин насетне; ако не, преподавателят – в пандиза, никой не го купува, никой не го чете, прощавай, любими поете). Много неща научих. Включително как се “разтроява“ широка седмица от  чуждоземен инструктор: Stock-ton—Stock-ton—Wa-shin-gton, Stock-ton—Stock-ton—Wa-shin-gton… // Ах, Елено моме… На нас може да ни е смешно, ама работи. Преподавателят трябва да си знае аудиторията.

Ще.  Ще изпратя поздрав. Само да се приземим, че от самолета е малко неудобно.

skarpini

 

 

 

Кафе-пауза. Не може и лаптоп, и кафе на скромното мини-табле. На лаптопа кафето не му се отразява добре.

 

Трета нота: Дъблин – Единбург (все така записки от висинето), все още 20 юли

Докато  съм във въздуха  с кафе в ръка и  зяпам небето, се сещам за определението „купесто-дъждовен облак“, което изглежда е пирон в програмата на всеки уважаващ себе си  синоптик. Тези насреща ми не са точно дъждовни, но за накуп – накуп са:  перести като захарен памук и бели като било на  планина. „Снежанка“ след връх „Снежанка“,  а в ниското зелени  листи.

Аер Лингус си е избрал за цвят зеленото. Зелено, ама едно такова особено зелено, като дълбокото на езеро или пък на море при ясно време. Ей такова синьо-зелено съм виждала в сърцето на Карпатите през, мисля, лятото на 2000-та по време на един международен семинар на HESP   (Higher Educational Support Program), организиран от  Babeş-Bolyai University, Department of Philosophy в Клуж. Самият семинар беше структуриран така, че първата седмица докладите да вървят в една от университетските сгради, а втората всички да се  изнесат в  едни гори тилилейски край голямо езеро. Каква само разлика в поведението на колегите при промяната на мястото… Всички академични титли сякаш се стопиха в езерото още при настаняването ни в дървените хижи край дърветата. На мига спяхме репертоара с колегите от Македония. Моята любима дружка Ана от Скопие – отдавна професор във философския департамент там  –  години по-късно ми припомня  лакърдията, дета  съм я разтеглила в една от вечерите. Група родопчани за първи път  участват във фолклорен  фестивал  край на морето. Толкова хубаво им станало при вида на    ширналото  се море, ама толкова се впечатлили, толкова аха, аха да запеят, че се провикнали с пълно гърло „Горо ле, горо зелена…“ Ами… Не мож’ избяга… Импровизираш с онова, което имаш в  собствената си кутийка  с „инструменти“. Като казвам „Ана“ и се сещам и за нейната петгодишна тогава Калинка. Когато правех терен по-късно в Скопие и семейството на Ана ме приюти в техния апартамент, та пяхме цяла нощ общопознатите „Болен ми лежи Миле Поп Йорданов“, „Болен лежи млад Стоян“, „Милка е болна легнала“… и пр. и детето беше попитало майка си “Ма, мамо, какво правите?“. Ами, весèлиме се, Калинче. Калинка изглеждаше направо потресена. Е, как може да се весèлите на тиа тажни песни…

Ако това тук беше „сериозен“ текст, щях да подхвана любимата си тема за умението на един човек, един народ, да превърне болката си в песен и да я изпее, та да може да продължи напред, ама това не е такъв текст. Драскам си на колянце. Като казвам „колянце“, пак ми идва наум онази същата  вечер в Скопие. Ана: „Ама вие имате една много смешна дума – чорапогащник. Ем чорапе, ем гачи.“ Добре, хубаво, съгласявам се. Ами вие как им викате на чорапогащите? Ами „хулахопки“. Е, тук, само как аз не се затъркалях на земята от смях. Другата смешна дума за компанията се оказа „потник“. Но върхът на смешните върхове се оказа думата „застраховка“. Плащате за страх… Ха-ха-ха. Ох, и това си е отделна тема. Как изглеждат някои неща като ги погледне човек през други очи. Или пък ги интерпретира по определен начин. Братята и сестрите ни от Скопие ги напушва смях като чуят думата „чорапогащник“, ние вътрешно хихикаме като слушаме академичен доклад за балета  „Заспанатата убавица“. Студент от Скопие търси да се свърже с професор-изкуствовед от БАН, достопочтена дама. Не успява и й оставя съобщение: Професор С., сакаф да Ви побарам, ама не Ви найдох… Не, спирам.

Та за това езеро в Карпатите се сещам сега. И за друго се сещам. Как бяхме тръгнали през горите една малка, храбра дружинка в един сънен следобед, когато просто не можеш да поемеш грам повече доклад, как прескачахме едни дувари, как стигнахме  едни кошари, пък видяхме един овчерин, ама не вакъл, просто дядо, как дядото извади свирчица и засвири, как овцете придойдоха, как колегите от Франция ахнаха та плеснаха с ръце, как си носех дудучето (то просто винаги си лежеше в торбата до бележника),  как извадих дудука да му го покажа на дядото, как свирнах едно мотивче, пък как дядото и колегите как едвам не клекнаха от изненада, защото дудукът малко нещо  не подхождаше на белите ми фусти…пък и откъде накъде дудук в 21-ви век… Ама всички се задържаха на крака, та се върнахме по живо, по здраво. Тюх, нямам никаква снимка от това място.  Чудя се дали имам някъде бележки и от самото пътуване до Клуж от онази двехилядна година. Ама май нямам. А описанието си струваше. Как се купува будилник на път за гарата, как се сменя влак от Букурещ за Клуж по нощите, как едва в спалното купе отчитам факта, че този часовник нещо не е в час. Първоначално не можех да схвана какво точно му има, но в един момент осъзнах, че стрелките му се движат в  ритъма/стъпките  на тангото: две напред, едно назад. Ех, Китай, Китай…  Не мигнах цяла нощ, естествено, щото  който проспи Клуж-Напока, се събужда  на унгарска територия.

В средата  на опашката  мига една по-светло-зелена детелинка. Отдолу  коремът на самолета бял, както и надписът. Стюардесите са в зелено със сини ризи. Някои се усмихват.  Не просто професионално. Зеленото им отива.

Вече сме прекосили въздушната граница между Ирландия и Шотландия. Ще се приземяваме. Единбург, или както Гари непрекъснато ме поправя, Единборо. Докато се качи човек на бора с калем в ръка и трябва да слиза.

 

Четвърта нота: Единбург-Осло-Стокхолм, 23 юли

Носим се на крилете на Norwegian Air. Този път цветовете-символи са червено, тъмносиньо и бяло. Аз съм отворила един българо-шведски разговорник, ама амбициите ми не са големи. Затварям разговорника веднага след  учтивите фрази. Времето за подобен пробег е точно колкото му трябва на един авион  да се издигне на  височина, която да позволява на   нетърпеливите пътници да си отворят електронните читанки. И аз съм от бързащите, тъй като много ми се иска да нахвърлям каквото имам в шепата от пътуването  досега, преди всичко да се е разтворило в коктейла от имена и места. Думата „коктейл“ не е случайна, макар че в Ирландия основно се пие бира. Е, и уиски. Сигурно не са много онези, които са стигнали до Дъблин без да изпият чаша Guinness или пък до Единбург и не са завършили деня с качествено (количествено?) уиски. До бирата аз не стигнах, но Гари се разписа и за двама ни. За уискито пък имахме най-добри намерения, но след виното на уискито просто не дойде ред. Да стигнеш до Шотландия и да не изпиеш чаша уиски… Голяма мъка, голям кахър. Ама ще го преглътнем на сухо.

Ирландия…

Хубаво бе, че това беше второто ми пътуване до Лимерик, защото докато вървеше конференцията (седмица), време за разглеждане на града нямаше. Предвидимо. Единствената възможност за излизане от университетския кемпус бе в средата на седмицата, когато всички делегати  вече бяха напълно готови за малко бягство и организаторите знаеха това. Възможностите за екскурзии сега бяха: пътуване до атлантическия бряг, или пък екскурзия до замък с фолк-парк край него. Аз вече бях ходила до брега, където гледката е ветровее-веят-ме-във-всички-посоки. Скалите назъбено рамкират границата между суша и вода, а в ниското вълните се разбиват в брега с гигантска сила. Тук може наистина да се  говори за  „рева на вълните“. Драма. Поетаму прилагам цялата острота на перото, с която разполагам в момента. С една дума, с Гари избрахме замъка Bunratty (Bunratty Castle). Този избор ни даваше възможност след посещението на замъка индивидуално да се разходим  из Лимерик и да видим и замъка на крал Джон –  King John‘s Castle King John’s Castle

Много замъци, много  крале, много кралици Клари по тез ирландски земи… Кларнет(и) също. Един прекрасен кларнетист indeed бе сред специалните гости на индонезийския ансамбъл гамелан (гордост на ирландската академия за музика и танц) в концерта за ICTM-делегатите.  Ами, 21-ви век… Нещо като  „Леле, свачке, пуста свачке“ в съпровод на  диджериду.

Фолк-паркът  бе от типа етно-селища, които могат да се видят и на други места, включително и в Етъра. За разлика от Етъра обаче, тук навсякъде се разхождат доброволци, облечени в костюми от преди няколко века, носят оръжия и с охота обясняват как по-точно се  използват (Е, били са използани). В тези случаи Гари оставаше да слуша, а пък аз си намирах разни „етно“-къщички. Като тази, в която майсторка  меси хляб, например, и всичко се пече по старовремски тертип.

При самото влизане в селото, точно пред постройката за правене на сирене, имахме посрещане с музика: три мили девойчета свиреха средновековни и ренесансови мелодии и мило се усмихваха. Единият от инструментите беше арфа, инструментът на Ирландия, национален символ, както гайдата за Шотландия. По време на конференцията един от колегите направи коментар относно „националните инструменти“. „Кой е националният инструмент на България?“, попита. Well… Виждаш ли,  продължи колегата, много често тези национални „идентификации“ са плод на националната политика на дадена страна. Какво се предлага да бъде регистрирано като национално богатство, кога, как, колко бързо… Ами ако то е национално богатство и на друга страна? Ами правата получава този, който направи  предложението по-напред… Как да не се сети човек за киселото мляко.

Та, арфата и Ирландия. Не бях се замисляла. А арфата е навсякъде. Ама то е така с много неща, които са ни точно пред носа и остават незабелязани, отбеляза мъдро тя.  Вчера на яхта „Britania“ в Единбург например (яхтата е впечатляващ  музей), Гари ми посочва една мини-коронка-символ на кралската власт, закачена като достоен завършек на някакъв уред. Точно над мен. Само „вдигни очи“. Очите ще ти извади, би казала добрата ми майка. Е, в случая с короната, това звучи малко по-иначе. Корона, която оставя някого без очи. И това ако не е сюжет за роман…

Тук е ирландският ни албум: Ireland Album 2017
А тук – единбургският: Edinburgh Album 2017

 

Пета нота: Стокхолм-Хелзинки, 27 юли

Пътуваме с финландските авиолинии. Пост-конферентната седмица е отлетяла с шеметна бързина. Летище Шереметиево без летището. Само ше(ре)мет(иево). Не само защото на път времето наистина лети, но и защото бяхме напъхали в програмите си всичко, което можеше да бъде напъхано.  „Хей“ на шведски е еквивалентът на hi в английски. В нашия случай обръщение като  „Хей, шемети“ към мен и Гари  съвсем  спокойно (и достоверно) би  илюстрирало въпросните лица. Не се прави така, знаем си, ама нейсе. Късно е, либе, за китка. Но пък, от друга страна, докато не сме „гушнали букета“, не и ли по-добре  да видим свят? Ако планирахме нещата  с днешна дата, подозирам, че бих подходила по точно същия начин. С този великански апетит…

Трябва сега добре да се съсредоточа за да си спомня къде ходихме, какво търсихме, Калино ле моя из тез чуждоземни места. Със сигурност връх на върховете беше пътуването ни до Rosslyn Chapel  край Единбург. Този храм е  една издълбана върху камък история с множество преплетени символи и легенди. Една от тях е историята за създаването на двете предни колони вътре в храма, всяка една от които е дялана от различни ръце. Едната е правена от главния майстор, на когото кралят поръчал изработването на колоната, а другата е градена от неговия калфа. Не помня кой крал. Когато майсторът бил на път (в търсене на вдъхновение за втората колона), на младия калфа, така както бил заспал в храма, му се присънила чудна колона,  опасана с филигранна спирала. Споделил младежът съня си с краля и строителството започнало. Колоната грейнала. Когато всичко било готово,  главният майстор неочаквано се завърнал. Видял, че колоната, която той, майсторът е трябвало да построи, е вече построена и при това е по-хубава от неговата предишна. Побелял-побеснял, грабнал нещо тежко, трябва да е било камък – това е храм, построен от камък –  и ударил младежа в лицето. Убил го на място. Кралят  се разгневил и осъдил майстора на смърт. Сега, когато посетителите слушат зяпнали разказа на уредничката, те чуват, че това не било последното наказание за ревнивия майстор; главата му (скулптура) е разположена на такова място в храма (високо и диагонално на колоната на помощника), че очите му да гледат  право в колоната на „съперника“. На срещуположната страна на същата височина може да си види изваяната глава на помощника с рана в челото. Недалеч от нея пък е главата на жалостна му майка.

След излизането на „Да Винчи Код“ на Дан Браун през 2003-та и на филма впоследствие, посетителите се умножили  стократно.  Rosslyn Chapel се превърнал в  ключова туристическа дестинация. Споменаха се  едни огромни цифри и едни огромни опашки от чакащи да видят кодираните в скулптурни фигури знаци. Един от тях например е „the green man“.  Проверих какво има изписано за “зеленилото“ в интернет и се натъкнах на какви ли не интерпретации: (greenman и thegreenman например).

Този шотландски храм абсолютно не подлежи на описание в няколко реда. Толкова богат е на символи и толкова истории са вплетени и преплетени в него от 1446-та насетне, че просто си го отбелязвам за допълнително проучване, споделям скромния албум, направен отвън-  Rosslyn и продължавам нататък.

Rosslyn 1

 

 

 

 

 

 

 

Шеста  нота: славянското море и разни други реки и отклонения, 2 август

Сега вече всички реки са се слели в славянското море (от впечатления). По-точно в Петербургското. След снощното „Лебедово езеро“ в Мариинския театър, след часовете преди това в дома на Анна Ахматова на „Фонтанка“ и след многото предитова-та, морето се плиска ли плиска и бряг, брате, няма.

Пътуваме с влак от Санкт Петербург до Талин, Естония. На границата сме. Заедно с лаптопа съм извадила и едно туристическо четиво за Естония, Латвия и Литва. Тези балтийски страни ние българите обикновено ги гледаме „отдолу“ и на мен са ми са се запечатали в съзнанието като Литва-Латвия-и-Естония. Сега, смях – виждам зор, докато обърна реда. Щото ние се смъкваме от „Питър“ към Варшава точно в този ред: първо Естония, след нея Латвия и накрая Литва. После идва Варшава, после София, а като стигнем София има две възможности: или започвам нов бележник, или  нова глава. Второто е далеч по-вероятно (при това без бележките).

Стигнали сме границата и чакаме. Не висим. Просто чакаме. Зад гърба ми една руска майка разказва напевно приказки на сина си. Нейният глас впоследствие бива  заменен от  гласа на актьор (драматизация на запис), щото майката се изтощи горката.

За четирите дни, прекарани в Питър, говоримият ми руски доста е попросветнал изпод ръждата; още една седмица и направо нямаше да ме различават от местните. На касата на музея „Петергоф“ например първо ме попитаха дали нямам руски паспорт (официално цените за свои и чужди са различни).

В таксито пък от дома на Ахматова до Кунсткамерата (първият музей на Русия, открит за природонаселението от Петър Първи) се оказваме в колата на мужик-таджик. Таджикът се опитва и опитва да изговори правилно името на улица Набережная, но не му се получава. Джипиесът просто не различава такъв адрес. Тогава човекът просто ме помолва да изговоря с  моя глас и произношение името на улицата на електронното устройство, щото моят руски явно по-прилича на руски от неговия. Човекът също така много радушно ни кани да посетим Таджикистан. Казва, че природата е прекрасна. Всичко прекрасно. Освен възможностите за препитание. Ние с радост приемаме. Някой ден. Така както имаме визи за Казахстан за цели пет години, току виж сме прескочили и до Таджикистан (на път за Грузия и Армения). Приказвам си. Ама то така започват някои неща.

Тръгнахме.

Във вагона, който е цялостна платформа без отделни купета, до преди миг имаше отворен прозорец. Тук станахме свидетели на класически пример за това как руснаците, особено руските майки, се отнасят към течението. Видяхме също така и реакцията на канадката от Квебек. Прозорецът беше на чужда (канадска) територия. Загрижената майка навлезе с взлом в канадската територия и затвори прозореца над главата на канадката. Ама чакайте, това е моят прозорец… Духа. Тук има ребьонка. Ребьонката ще настине. Подобен всъщност  е и сюжетът на първия разказ от учебника за американци Intensive Bulgarian, по който преподавам в Портланд и Сиатъл: пътуване с влак, във влака българи и американка, някой предлага прозорецът да се затвори, защото ставало било течение. Американката недоумява: „А какво е течение?“ Докато разбера и аз, че „течение“ се превежда с „draft” на английски, видях  зор. Не само това. Трябваше и да обясня защо течението се смята за  нещо опасно по родните ми земи.

Течението в случая е без значение. Наистина си трябва време да се настрои човек за писане. Настройването изглежда е вид аперитив, предястие, зелена салата. Изглежда приключих с марулите. С доматите също. Че и орехите си изядох (както сервират салатата грузинците).

Единбург.

Приказка. Живял в стари времена един крал със своята кралица. Наели сме стая в хотел строен преди два века. На високо. До града пътуваме с автобус, който спира точно под хотела. До спирката се стига по едни скрити стълби. Толкова скрити, че на връщане изобщо не ги видяхме. Всъщност, вината не беше наша; оказа се, че вторият автобус, който ни беше препоръчан от сервитьора, спира на съседната улица. Е, как да видиш стълби, които по принцип не се виждат… Знаете ли какво е море? Параход? Не. А сега си представете параход, който не се вижда. Обичам те, Нушич, обичам те. Е, не е съвсем същото, щото ние поне знаем как изглеждат едни стълби. Но пак вива Нушич. Round trip-приключенията  не са ни за пръв път. Ох, как ме яд, че нямам нищо драснато от  европейското ни пътуване от София до Осло от преди седем години. Гари, аз и Офелия-опелът корса. През Босна. Западна Германия, Дания, Швеция и останалите страни по пътя – на отиване, Чехия и Източна Германия и съседните – на връщане. Гари шофьор, аз – навигатор. Няма джи-пи-еси, няма еъркондишън.  Най-напред Гари ми беше връчил  издание на карти на европейските страни, което приличаше на американски учебник по антропология, голям формат. Крайно неудобен. Особено когато си на кръстовище, колата трябва да поеме в определена посока и то на мига, щото иначе отзад се сърдят, пътят Х започва на 15-та страница, но разбираш за къде води  чак на 78-ма. Така се сдобих първо с главоболие, а после – с нова карта от една бензиностанция. Разпънах си чаршафа, поех си навигаторската  рола като хората и бракът беше спасен. Ох, какъв само раунд-трип си направихме  около един замък в Германия, разположен на остров в голямо езеро. Три часа. Но тук навигаторът няма вина. Първи се качихме, последни слязохме. Класически пример на Lost in translation. Ама, ако казвам, че руският ми е ръждясал, то немският ми направо е негоден за употреба. За последен път го бях използвала през 90-те по време на семинара „Музика и изкуство през 20-ти век“ в Дилинген на Дунав. За там пък какви истории имам… Влак. Посред нощ. Трябва да си купя билет във влака, щото едвам съм го хванала след някакво закъснение на самолета от София  до Франкфурт. Имам само една единствена банкнота от хиляда марки, взета на заем от колега. Кондукторът на висок глас коментира, оооо, их бин кайне банк, хиляда марки… Всички чуват, че аз имам хиляда марки. Отказва да ми издаде билет. Аз мигам виновно. Трябва да сляза на една селска гара в полунощ… Там трябва да ме чака една позната, която е в деветия месец и бебето се очаква всеки момент. Моля ти се, задръж Разбрали сме се да пренощувам в това градче и оттам да хвана влака за Дилинген на другата сутрин. С мен са се подредили да слизат и едни двама, дето хич не ми  харесват,  ама хич. Но това е друга история. А пък замъкът в Дилинген… Семинарът… Наученото в немската паралелка, ако не напълно, се върна до степен, че да мога да си общувам с тези двайсетината преподаватели по изкуства от страни от Западна Европа. За първата вечер на запознанството организаторите бяха поканили инструкторка по танци от Германия. Тя беше подбрала такъв репертоар от танци на народите, че до края на вечерта всеки се беше срещнал с всеки, танцувал с всеки, всеки бе станал част от общата радост от танцуването по двойки или в кръг. Години по-късно щях да припозная същия този репертоар сред  International Folk Dance Groups в Щатите и щях да  разбера, че този вид интернешънъл репертоар тръгва всъщност към Европа от Щатите. Но това е само много бегъл щрих от този семинар, от който нучих много неща.  Аз съм единствената българка там.  Спечелила съм конкурс на Министерството на образованието. Служител от министерството чака с мен на опашката за визи. „Това е голям шанс (за Вас)… Учителка да пътува до Германия… Я Ви се случи втори път, я не…“ Много мил човек.  Сън ъф а гън, както казва Гари. Да е жив и здрав.

Та Единбърг. Отидохме с Гари до крайната спирка, върнахме, се, походихме малко. Сега, благодарение на това приключение, имаме по-добра представа за това как изглежда животът встрани от стария град.

Обикновено пазя билетите от музеите, в които сме ходили, защото в един момент напълно му изпускам дирите. Тук, освен Rosslyn и Edinburgh Castle, сме видели и дома-палат на кралското семейство, както и яхтата Британия – и двете в пълния им блясък, въпреки дъжда. До арт-музея не стигнахме; три непълни дни са просто за никъде, особено ако се има предвид, че Рослин е извън Единбург.

Втори август. Днес пътуваме за … За къде пътувате, г-н Рангел Вълчанов… В същия тоз момент осъзнавам, че ми трябва малко време за да включа за къде пътуваме.

Е, историята тук е по-друга. Ама мозъкът е като сюнгер;  попива ли попива имена, истории и сюжети и  някои неща изтриване нямат. Само отиват  на склад. И няма, няма и току изскочат. Както се случва с културата и културната памет. Нали, професор Лотман?

 

Седма нота: Хелзинки – Санкт Петербург, все още 2 август

Програмата на пътуването ни изглежда така:

13-19 юли Лимерик и Дъблин
20-23 юли Единбург
23-25 юли Стокхолм
25-27 юли Упсала и Гамла Упсала
27-29 юли Хелзинки
29-31 юли и 1-ви август включително Санкт Петербург
2-3 август Талин
4-6 август Рига
7 август Вилнюс
7-9 август Варшава и полет до София

За Санкт Петербург пътуваме от Хелзинки с влак. Линията се казва Allegro. Много трябва да се внимава от кой сайт се поръчват билети. Аз внимавам обикновено. И проверявам по три пъти. Обикновено. Освен ако ситуацията  е такава, че имам само няколко часа, тези часове се определят като “малките“, Гари  спи и не мога да го питам за нищо и отгоре на  всичкото трябва да се стяга багаж. Проверила съм всички възможни  начини за пътуване до Питър по въздух и вода, а също и възможностите за пътуване от Питър до Талин по вода. Второто не работи; има само един ден, в който корабът пътува в тази посока и този ден не съвпада с нашия. Времетраенето също се оказа фактор; с Алегро от Хелзинки до Питър се стига за три часа и половина, докато по море ни трябват едни 15 часа. Хем хубаво, хем не ни се прекарва толкова време на кораб. Купувам билети за Алегро от един много официален сайт, който все пак беше завишил цените чувствително (се оказва впоследствие). Понеже няма къде и как да принтирам (а в някои страни хартиеният билет е единствено валидният документ), качвам pdf билетите на флашдрайв, в случай, че телефонът го сецне нещо кръста точно когато най-много разчитаме на него.

Утро.

Тръгваме достатъчно рано, тъй като този влак не ни се изпуска. Зачакваме на опашката за издаване на места пред касите. Чакаме, чакаме, идва нашият ред. Аз съм разпитала преди това в информацията какви са възможностите за ползване на интернет и съм разбрала, че тези възможности не са големи. Можело било да се опитам да изляза на улицата и, ако имам късмет, можело от някое кьоше да  хвана свободния интернет на града. Добре, мерси. Девойката на гишето е мила. Подавам флашдрайва с едната ръка, с другата се потупвам по рамото… Старо куче. Може и стара коза. Без значение, важното е че съм подготвена. Съвършено неподготвена съм обаче да чуя, че този гаров компютър не разпознава моите pdf-билети. Ами сега не мога да ви издам билети с места. Е, браво. И какво? Ами излезте отвън, през улицата там и онам има библиотека, в библиотеката има принтер… Но уей… Минутите се въртят. Друга възможност? Ами намерете интернет и ми пратете билетите на имейл. Добрият мъж, който е приседнал до куфарите вече гледа притеснено и дъвче никотинова дъвка, която би трябвало да му помогне да забрави навсегда цигарите. А също и колко е часът. Стой тука, скъпи. Бегом навън. Насреща ми бар. Бихте ли? Можете ли? Да, казва добрият барман. Ето това е нашият интернет, нашата парола. Закачвам се със скоростта на светлината (майка ми би използвала израза „диво прасе“, но диво прасе в бар не върви, освен това този израз ми е крайно несимпатичен). Препращам имейла с прикачените билети до имейла на бармана, който се отправя към етажа с принтера. Две минути. Пет минути. Човекът се връща с празни ръце… !?! Много съжалявам, не знам защо файловете не се отварят. Е, сега я втасахме. Единайсет без десет е, а влакът тръгва в единайсет. Аз съм в бара, Гари в чакалнята на гарата, а виртуалните билети – във виртуалното пространство. А, забравих да кажа, че като препращах билетите до бармана, също така ги препратих до момичето на касата. Това ни спаси. Преминавам като фантом през въртящите се врати на гарата, влитам в голямото помещение с касите, отправям се към Гари, който ми сочи празния стол на служителката. Ами, казва, тя отиде нанякъде. Как така, бе човек? Гари ми посочва в коя посока, настигам я и двете заставаме в един ъгъл, в който се хваща интернета на Allegro. Viva Allegro! Алегрото се превръща в алегро виваче… Със служителката се намираме една друга в интернет-пространството, тя успява да види бар кодовете на двата билета, отиваме до нейната кабинка, тя ги принтира и двамата с любимия мъж за пореден път се оказваме победители в бягането на дълги разстояния. С препятствия. А него го боли кръст, та куца… 10:59 сме на стълбите на влака. Качваме се. Влакът тръгва.

Победата отпразнувахме по-късно.

Сега – за вчера, първи август, две думи, че е най-прясно. Един необичаен ден в Санкт Петербург. Вълнуващ. Утрото не толкова, защото, макар и музеят по антропология и етнография  (Kunstkamera), открит от Петър Първи да е необичаен по ред фактори и богат с експозиции откъде ли не, все пак подобен вид колекции могат да се видят и на други места по света. Съвършено невъзможно е обаче някъде другаде по света да се изкачат стълбите на Фонтанка, които Ахматова е изкачвала години наред, да се видят гледките към парка през отворения прозорец, да се докосне човек до писалищната й маса. От многото вълнения на това пътуване, това беше едно от най-вълнуващите. Да не говорим, че самият тунел, през който се преминава за да се влезе към вътрешната градина към дома, е изписан със стихове на Ахматова (в увеличено копие на нейния почерк).

Ахматова

Бележка за брака ѝ с Николай Гумильов (не знаех, че той е превел на руски епосът на Гилгамеш), притесненията й по Лев Гумильов, синът им, при неколкократните му арести, връзката й с Пунин… (тук има снимка на двамата – Aхматова и Пунин)… За отношенията ѝ с властта се знае (апропо, години наред един от прозорците е гледал към бюст на Сталин), бележка от Пастернак, фотографии, вещи… Това, както и много други неща видях в този дом, запечатил атмосферата на едни страшни години, но също и живота и духа на Ахматова. В допълнение, в сградата е намерил място и един „реконструиран“ американски кабинет на Йосиф Бродски. Всичко това ме върна години назад; първото докосване до стиховете и спомените на Ахматова, броевете на „Факел“ от края на 80-те и началото на 90-те… Въобще много неща се върнаха.

В дома-музей имаше филм и аудио-гайд и на английски, така че добрият мъж разбра защо ми беше толкова важно отиването в този музей. Че ходихме до там и два пъти, защото първият път домът беше затворен, когато всъщност трябваше да бъде отворен. Уебсайтът си го прибирам за спомен: http://akhmatova.spb.ru/

Другото голямо преживяване на 1-ви август беше балетът „Лебедово езеро“ в Мариинския театър. Ако се купуват билети в ложа, когато се гледа балет, билетите трябва да са на първия ред. Задължително. В Мариинския театър редовете в ложите всъщност са два: два реда по три стола. Тези, които стоят отзад, ако искат да гледат хореография, трябва да стоят  прави (ложите дават възможност за елегантно подпиране на страничните стени). В нашия случай на предния ред имаше спящ китаец, който за сметка на това беше необичайно висок, а също и майка с момиченце. Добре, че на момиченцето му се доспа, та някои правостоящи седнаха след антракта. Китаецът храбро издържа (явно тъкмо беше пристигнал отнякъде горкият), но момиченцето не можа. Късмет.

програма

Мариински тпоклон

 

 

 

 

 

Театърът – кралски. Представлението – царско. Музиканти, артисти-балетисти, костюми декори… И макар че музиката на балета е толкова позната, все пак, изпълнена по този начин и на това място, представена с такова съвършенство… Просто не можеше да има по-бляскаво завършване от престоя ни в Питър.
В общо четирите дни в Санкт Петербург проходихме няколко пъти прословутия Невски проспект, успяхме да видим Дворцовия площад, Зимния дворец, (част от) Ермитажа, Крепостта „Петър и Павел“ отдалеч, Eкатерининския дворец и парка в Царско село (понастоящем гр. Пушкин) отвън, парка на двореца Петергоф с приказните фонтани… Няколко линка тук:

Visit-Petersburg
Peterhof Grand Palace

Домът на Пушкин в Царское село беше затворен за посетители, но поне го видях отвън. „Спас на крови“ Cathedral_spasa_na_krovi (Храм Воскресения Христова) – архитектурната доминанта на Санкт-Петербург – и отвън, и отвътре);  St. Petersburg Church of Savior
И други неща видяхме… Возихме се на метро. На автобус. Пътувахме с такси. На стоп. Ходихме пеша. Валя ни дъжд. Пече ни слънце. Ядохме в грузински, руски и чешки ресторанти, но последното беше грешка. И то заради едната бира на Гари. Иначе още от вратата си личеше, че тук едвам чакат да затворят. За сметка на това пък грузинците се представиха по достойнство като във филмите. Знаеха и как да посрещнат, и как да сготвят, и как да изпратят. Казах им, че обичам „Не горюй“ и ела да видиш каква музика се пускаше докато се слагаше вечерята…

не горюй

 

Не, спирам. Няма как да опиша най-разнообразните наблюдения и впечатления от това място. Нашето момиченце на рецепцията в хотела носеше черна тениска с надпис “No photos, please”. Този надпис ми напомни за балкански кемп, по време на който една любима дружка с широка усмивка, прекрасен бюст, червена рокля, голям глас и голямо деколте,  беше боднала бележчица: $25 (for the view)… За смях – смяхме се. Ама различните култури се смеят по различен начин и на различни неща.

Сред моята и на Гари лични доминанти в това посещение на Санкт Петербург беше възможността да присъстваме на камерен концерт от програмата „Русские Музыкальные Сезоны“/Russian Music Seasons в дворце Великого Князя Владимира (Дом Учёных  и Russian Music Seasons St. Petersburg)

Силно се препоръчва на любителите на елегантни музикални вечери. Но с бележките от Питър до Талин дотук. Подробностите за Питър и за това как изобщо стигнахме до Музикалните сезони  –  по-натам.

 

Осма нота: Автобус от Талин до  Пярну (Pärnu, Estonia), 4 август

В Талин прекарваме ден и половина, като преспиваме две нощи в хотел, който си струва визитата дори само за да бъде разгледан самият той. Исторически паметник от 14-ти век. Отвън изглежда като чаровен малък старовремски дом, но вътрешността му открива няколко  етажа под земята, неочаквани чупки, кривки и коридори, както и няколко етажа нагоре, като до „горе-то“ се стига по вити стълби. Дом на богати търговци. Един Господ знае какво  е било складирвано в нашата подземна стая, подходяща за зимник и за склад за вино, измазана така, че тук-там да се провижда как е изглеждало мястото някога. Масивна каменна сграда, прясно измазана с бял хоросан, или както се нарича това измазване, с допълнително изрисувани куполни (сводести) дъги. Всяко кътче премислено и нагласено. Грамофон отпреди 100 години във фоайето. Добре, че хотелът разполагаше с носач. Много здрав мъж. Как се носят такива куфари по тесни вити стълби само той си знае. Тяжелой? Да, очень тяжелой… Тежък занаят, няма шега.

Много харесахме Талин. Името се изписва с две л-та и две н-та. В много други думи също така има дублиране на гласните и съгласните. Както отбеляза Гари, този език никак, ама никак  не е икономичен. Естонски е един от езиците, в които, ако в едно изречение  разпозная две думи, то това би било личен лингвистичен подвиг. Простата истина е, че угро-финските езици са ми напълно непознати. Е, ако реша да науча естонски един ден… Има как… estonski-online

Пристигаме на 2-ри август следобед. Ахваме и охваме при вида на хотела, който съм избрала,  естествено, онлайн, грабваме шише вода и карта на стария град Талин и тръгваме на пътешествие.

Ние сме в самото сърце на стария град. Всяка улица  – със свой  чар. На няколко пресечки от хотела ни (Оlevi – http://olevi.ee/) се натъкваме на малък музей, който разказва  историята на града. Влизаме. На излизане знаем малко повече за Талин и сме готови да видим и „високия“ и „ниския“ стар Талин, да се разходим по стария площад, да влезем в старинните църкви, да се изкачим по билото на крепостните стени, да видим стария „гейт“… Въобще, готови сме за подвизи и приключения.

Междувременно, в сайта „насам-натам“ съм прочела следното: „Град Талин (Tallinn) е столица и най-голям град на Естония, разположен е на южния бряг на Финския залив. Градът е създаден XIII век и е бил във владение на шведи, датчани, руснаци. Старият град е в списъка на Световното културно наследство на ЮНЕСКО – средновековни църкви, готически катедрали, замъци. Атракция в града е Балтийският фолк фестивал – седмицата на балтийските песни, танци и празненства, който се провежда ежегодно през юли. На всеки пет години хор от 30 000 души изпълнява традиционни естонски песни на открита сцена в рамките на фестивала на  Естонската песен (http://www.nasamnatam.com/darjava/Estonia.html). Интерес представляват – парка Кадриорг, основан от Петър I през 1718 г.; градската стена и отбранителните кули; величествения средновековен замък на хълма Тоомпеа с кулата “Дългия Герман”; църквата “Св. Николай”; катедралата “Св. Александър Невски”, замъкът “Орлов-Давидов”; естонския парламент; църквата Нигулисте, където се провеждат концерти за органна музика; най-старата аптека в Европа…“

Старият град Талин е изключително чаровен. След като сме се изкачили на крепостната защитна стена по една стръмна вита стълба, Гари открива средновековна тоалетна. Държи да я снима. С капак и без капак за да я покаже на внуците. Не възразявам. Виждаме също така и макет на катапулт, както и съоръжение, с което храната и други неща (по въже) са били транспортирани от приземието до горното ниво.

Слизаме бавно и внимателно. Едно подхлъзване и… Край с подвизите.

стълби

Отново на площада в едно от многото кафета-ресторанти Гари се радва на естонска бира, аз – на естонски сайдър. Тръгваме на разходка отново. Едва направили няколко крачки и забелязваме момиче, облечено в естонски костюм, което носи на гърба си музикален инструмент. Дани, Дани, виж, това момиче носи хърди-гърди. Момичето влиза в един ресторант ние – по него. Ресторантът е Olde Hansа.  Там са и други две момичета, облечени в костюми от Средновековна Естония. И двете – млади и хубави. Трио хубавици с музикални инструменти отпреди няколко века. Извинете, ще свирите ли? Да, Ще свирим. Кога? Сега. Къде? Тук.

олде ханса

Ох, как обичам така. Тук-то-то е едно място като никъде по света. Не защото по света няма етно-ресторанти, където се готви изкусно местна храна, където сервират храната в традиционни съдове и  „домакините“  са облечени в съответните за страната   одежди. Важната подробност е, че всички домакини са млади хора – приветливи, усмихнати, пъргави. Всичко е подредено с вкус. Програмата на музикалното трио пък направи преживяването ни в тази стара къща просто вълшебно. В паузата между средновековните и ренесансовите пиеси, Гари се приближава към момичетата и пита (предполагам на шега) дали  евентуално не знаят някоя мелодия в неравноделен размер. Още не седнал и зазвучава ала-балканска мелодия в 7/8… След това друга – в 9/8, с втори дълъг дял. Наистина е приказка този „стар“ ресторант.  http://www.oldehansa.ee/

Нахранени и напити се отправяме към „високия“  Талин. Двете нива са възникнали, защото,  най-просто казано, преди векове едната гилдия не е стигнала до разбирателство с другата. И за да има мир – едната (не, не в Сибир), но „горе“, а  другата – “долу“. В горе-то има запазена руска църква, висока стена, която сега е музей с кафе-ресторант. Недалеч се намира парк, който е вече исторически свързан с новата история на Талин (времето на „пеещата революция“). Озоваваме се там точно в девет, когато от срещуположната на парка стена наблюдаваме как се сваля националното знаме на Естония. Слушаме химна.

Естествено, след това се зачитам за да науча повече: Blog_Estonija; Пеещата революция и др.

Денят 3-ти август донесе много неща.

Първо, на някои от нас донесе нови обувки, защото старите бяха на път да ни/ме оставят. Гари реши да изпреварим този момент и на път към туристическото бюро  забеляза магазин за обувки. Дани, look. Добре, скъпи. Влизаме, поглеждаме. Очите ми се спират на модел, който би понесъл много калдъръм.  И естонски, и копривщенски. Тези. Пробвам единия, пробвам другия чепик, слагаме старите в  торбичка и тръгваме по широкия свят.

В туристическото бюро искаме да разберем две неща. Първо, какъв би бил най-добрият вариант за разглеждане на града, ако човек има само днес. Второ, как да стигнем до Рига, така че на път от Талин до Рига да разгледаме и  други неща по пътя.

Научаваме, че ако се интересуваме от изкуство, то The Art Museum of Estonia включва няколко музея: Kumu Art Museum, Kadriorg Art Museum, Niguliste Museum и няколко други. Как се стига до Kumu и Kadriorg? Ами с трамвай. Кой трамвай? Номер три.

Излизаме от стария град, хващаме тройката и право там. Това „там“ е разположено в прекрасен парк от Екатерининото време на царска Русия. Първата сграда при входа на парка е отпреди два века. Някога е приютявала пазачите, сега е кафе-ресторант с градина, която гледа към фонтан, зеленина и дървета. Вече знаем, че за да се стигне до арт-музея се минава през парка и тръгваме на разходка. Минаваме през едно място, пред входа на което има купчина детски обувчици. Разбираме, че това е Children museum и Гари настоява да ме снима отпред. Било ми подхождало. Кротко възразих.

Наоколо спокойно, красиво. Бели стълби. Рози. Неусетно стигаме до най-високата точка на парка –   Kumu Art Museum (http://kumu.ekm.ee/).

Музеят е приютил няколко изключителни, по моему, колекции. Ние започваме от най-високия пети етаж: естонско съвременно изкуство. Посреща ни експозицията на един от най-важните естонски скулптори Anu Põder. Човешкото тяло и душа с всичките негови болки и драми. Тяло, съшито от  парченца… Тяло „разпарчальосано“. Тяло без цел и посока.  И не само Põder. Просто целият музей си заслужава времето и вниманието. Включва и една „историческа стена“ с важните за Естония  събития. Колко познати ми бяха някои  неща… Непознати – други. Гари гледаше с голям интерес снимките от соц-а. Аз гледах всичко. Катедра. Отпред чиста и бяла. От вътрешната страна мястото на лектора черно от пожара.

Продължаваме с Kadriorg Art Museum.  Кadrioru Muuseum. Удоволствие – и отвън, и отвътре. Малко преди да затворят музея  дочуваме музика. По звука, по звука  – та право в тържествената зала. Да не би случайно да има концерт тази вечер – питам с надеждица плаха младия мъж в залата? Да, в седем.

Обичам. Запазваме си билети. Оказва се, че в Талин в момента върви Alion Baltic International Music Festival и че точно тази вечер в Кадриорг  има концерт за пиано и виола (Marco Mascagnia (Italy) and Michael Bulychev-Okser, piano (USA). Аз направо пърхам от възторг. Гари не се издава толкова, ама и той пърха, нищо че едвам ходи. Излизаме, хапваме в градинския ресторант, връщаме се в музея и ставаме свидетели на най-блестящото изпълнение на Паганини на живо, на което поне аз някога съм присъствала. Нямаше бис, но единствено защото Marco Misciagna,  младият мъж, когото бях попитала за   концерта, при последните акорди на сонатата  скъса струна.  Виолата не издържа. Sonata per la Grand Viola. Ла гранд виртуозо маестро. И ла гранде късмет за душите-камбани…

Хм. Камбани.

Тръгваме да походим из стария град. Трябва си въздух. В ушите ни – Паганини, багри, звуци и поезия. Какъв ден само… Както наобикаляме  някогашната църква Св. Николай, сега Niguliste Museum (https://nigulistemuuseum.ekm.ee/en/about-the-museum/), прочитаме, че точно тази вечер в точно тази историческа църква в Талин се провежда  органов фестивал. В него участват три величия органови изпълнители. Фестивалът – три часа и тъкмо се кани да почне. Ами това сега пропуска ли се? Купуваме си билети, влизаме сядаме и …

Eто ги албумите ни от това чудно място:

Kumu Art Museum

Kadriorg Art Museum and More

Tallinn

Вече сме в Пярну. Ще вадим великите прътляци от търбуха на автобуса. Ще скокнем, ще оставим багажа и ще разгледаме градчето за два часа. После – скок в следващ автобус. Ще пътуваме за Рига. Никога не сме били досега по тези места. Всичко ни е ново, всичко ни е интересно.

 

Девета нота: нов път, същият 4 август

Нов автобус. Нов път. Зеленко и хубаво. Пътуваме вече час и остават близо два до Рига. Минахме границата както се минава през турски гробища, както отново би се изразила добрата ми майка. Може би това сравнение ми изскача и защото на излизане от Пярну наистина минаваме през стари гробища. Обръщам внимание на Гари върху изработката на  желязната  порта и ограда, при което чувам: „ Ya, so beautiful, people are dying to go inside… They stay in a queue… That’s why you see this long fence so people will not jump over.

Добре, скъпи. Изядохме солетите. Пътят е толкова хубав (дървета-вода-небе), че се раздвоявам не, ами направо  разтроявам.

Гари разрешава проблема с дръпване на перденцето. Не че го вълнува, че пиша. Просто слънцето му свети в очите.

Пярну е  малко градче със старинна част. В старинната част – сгради отпреди два-три века, включително най-старата порта на балтийски бряг от 17-ти век. Наближавам да видя какво пише на стената и там – какво да видя. Бележка, че на това място е служил дядото на Пушкин.

Това ми напомни, че  както преди дни невинно и заплеснато катерехме калдъръмите на Талин, така се озовахме под плака, на която пишеше: тук, през тези  години, живя и работи Фьодор М. Достоевски. Подобна плака, но в Санкт Петербург, ни показа къде в Питър е живял Достоевски (Kushta-muzei na Dostoevski)

Тази история с плаките и Достоевски всъщност има малко предисловие. Когато кандидатствахме за руски визи и трябваше да напишем в кой точно хотел ще отседнем, погледът ми се спря на хотел „Достоевски“. На мен обаче нещо не ми се нощуваше в хотел с такова име. Така попаднах на хотелчето Мини-Рич. Мини, ама рич – просторна стая в стила, който си представях. Близо да метрото, близо до къщата-музей на Ана-Ахматова, на хвърлей от Невски проспект. Да обаче, докато чакахме за визите, вещото лице, което проверяваше формулярите, никак не можа да намери в интернет нашия мини-рич; хотелчето се оказа твърде „мини“ за да бъде в списъка от хотели, които туристите обикновено избират. „Ще ви сложа в друг хотел.“ Сложете ни където искате, само  да си тръгнем от Сиатъл с визи. И по възможност днес. Процедурата потръгна. Преди да излезем от паспортния отдел все пак се позаинтересувах в кой хотел са ни  „настанили“ фиктивно. В „Братя Карамазови“, беше отговорът.

Ами…

Така както пътуваме с таксито от нашето мини-хотелче (на петия етаж на ул. Восстания, дом 1) до Мариинския театър (ето го и официалният сайт https://www.mariinsky.ru/) за постановката на балета „Лебедово езеро“, очите ни се спират на следната плака: „В този дом се роди композиторът Пьотр Илич Чайковски…“

Санкт Петербург е отделна глава, както в многотомника Русия, така и в този кратък пътепис. Стигнахме и до Царское село. Да, видях „дача-та“ на Пушкин, порадвах й се отвън, защото къщата-музей не работи в понеделник, а тоз понеделник ни беше последен. След него имахме само вторник, но той беше запазен за дома-музей на Ахматова и за Кунст-камерата. Това беше същият този понеделник, в който се чудехме как по-точно ще стигнем до Царское село с указаните в интернет маршрутки и автобуси и то така, че да се върнем навреме за да стигнем до Мариински театър без да препускаме в галоп, както каретите по Невски по царско  време.

Излезли сме от билетния център на площад  „Восстания“. Пред погледа ни – входът към станцията на метрото, встрани – голям хотел, над хотела – надпис „Ленинград – город герой“. Ние се оглеждаме за такси, защото аз съм купила билет за Лебедово езеро за понеделник, пък в понеделник се оказва, че има едно прекрасно събитие от поредицата Музикални сезони (в двореца до Ермитажа, в който е живял брата на Александър  Трети с неговата съпруга Мария, който пък сега е Дом на учения при Российская Академия Наук. Фю, изписах го.

Ха, булке, сега, оправяй се с руски електронен сайт за концертни билети. Дамата от касата (касата е в предверието на железопътния вокзал), мило ми обяснява, че шансовете за замяна на билетите са нулеви, но все пак ми дава адрес на най-близкия офис на руския сайт. Тук трябва да добавя, че преди този попаднах на един друг сайт за продажба на билети, който предлага билетите три пъти по-скъпо. Признавам си, първо купих билети от тях, щото ами ако билетите за „Лебедово езеро“ свършат… Втори път я дойдем, я не. До няколко часа осъзнах ситуацията и отказах билетите. Сега бях на път да ги откажа за втори път. Ама понякога хубавите неща се случват на третия път не само в приказките.

Пред гарата поне десетина-двайсет таксита акули. Като  градско чедо, аз разпознавам тази порода от разстояние.  Вече съм проучила в интернет колко се плаща за такси на километър, знам съотношението долар-рубла, както и че 300 рубли са около 5 долара. Също така съм прочела, че ситуацията тук е като в Казахстан: всяка кола може да бъде такси, ако иска. Дигаш ръка и – на късмет. Как му казваха на това… Стопаджийско такси!?! Нещо такова.

Симпатично лице гледа от една от спрелите коли, немаркирани като такси. Здравствуйте. Здравствуйте. До там и там може ли? Може. Колко? Толкова. Бива. Хайде скъпи.

Планът е да стигнем най-напред до най-близкия офис на заказру (руският сайт за онлайн-продажба на билети). Ако успея да заменя билетите – добре, ако не – ще му мислим.

Междувременно се запознаваме с нашия шофьор Сергей, който се оказва син на рускиня и кореец. Разбираме, че е от Латвия, т.е. роден е в Латвия. Разбираме също така, но това беше след няколкото часа, прекарани заедно, че според латвийските закони той е чужденец. Родените в Латвия са или латвийци, или чужденци. Замислих се какво ли е да се родиш в страна, която гледа на теб като на чужденец. Хем имаш родина, щото си роден в нея, хем тя много много не те припознава за чедо. Споменахме на Сергей, че ще ходим в Рига и той ни каза, че един ден напълно ще ни стигне за да разгледаме града. Даже и ще ни остане.

Вече сме в Рига. Приключвам със записките. Нетърпеливи сме да проверим дали Сергей е прав.

 

Десета нота: Рига-Вилнюс, 6 август сутринта

Не,  изобщо не беше прав. Единият ден и половина не ни стигнаха доникъде; като сложи човек в програмата един Art-museum и един Art Deco Museum, гарнирани с екскурзията по града с един от онези червени туристически скок-на-скок-от-буса курсове (които са  подходящи при дъжд) и денят пиши го бегàл.

Сред новите неща, които научих, освен че в Латвия през 18 в. основният език е бил немски и че Рига е сред градовете, признати от UNESCO за изключително място, поради запазената   арт-деко архитектура (Historic centre of Riga has been inscribed upon the world heritage list. Inscription on this list confirms the exceptional universal value of this cultural site which deserves protection for the benefit of all humanity), бе и това, че  тази страна е родина на редица художници, скулптури и музиканти, за които искам да знам  повече. Музеят за изкуство е  една радост за окото и душата – от архитектурата на самата сграда  до експозициите в отделните зали, включително приземието. Особено ме впечатлиха скулптурите на Lea Davidova-Medene, платната на  Janis Rosentaljis  и на още поне  дузина художници.

Улиците със сгради в Арт-деко  стил са впечатляващи. Интериорът пък е представен в музей, намиращ се в етаж от сграда в същия арт-деко стил. Там гледаме кратък филм и научаваме за няколкото архитекта, заради които центърът на Рига днес изглежда така както го виждаме. Абсолютно пренасяне в края на 19-ти и началото на 20-ти век. В същата тази сграда на последния етаж се намира и жилището на художника на „Дамата с маймунката“ – Янис Розенталис

small Rozentalis

До него се стига по вита стълба-произведение на изкуството. Апартаментът с ателието на художника е запечатил атмосферата на онова  време. Снимам, снимам. После откривам, че половината арт-деко снимки не са на фокус. Но пак са спомен.

Riga Art Deco Plus

Riga Art Museum

Riga, Latvia

Мисля си за предната нощ, когато  в някакъв момент ни в клин, ни в ръкав ме е „нападнало“  стихотворението на Пушкин до неговата любима Анна Петровна-Керн (К  А.П. Керн). Така казват моите приятели сърби   – „напала ме е една песма“ , когато някоя мелодия им влезе в главата и не излиза и не излиза:

 

К ***

Я помню чудное мгновенье:
Передо мной явилась ты,
Как мимолетное виденье,
Как гений чистой красоты.

В томленьях грусти безнадежной
В тревогах шумной суеты,
Звучал мне долго голос нежный
И снились милые черты.

Шли годы. Бурь порыв мятежный
Рассеял прежние мечты,
И я забыл твой голос нежный,
Твои небесные черты.

В глуши, во мраке заточенья
Тянулись тихо дни мои
Без божества, без вдохновенья,
Без слез, без жизни, без любви.

Душе настало пробужденье:
И вот опять явилась ты,
Как мимолетное виденье,
Как гений чистой красоты.

И сердце бьется в упоенье,
И для него воскресли вновь
И божество, и вдохновенье,
И жизнь, и слезы, и любовь.

Помня го цялото. От ученическите години. Бяга ми само четвъртият куплет, та си го преписвам да ми е под ръка.

Когато на сутринта се качваме на червения бус за разходката, автобусът потегля по река Доглава и всички туристи се настройват за приключение,  аз чувам в слушалките: А това е плоча, указваща, че тук е живяла Анна Петровна-Керн, любимата на Пушкин. Ааа… Това било значи среднощното „гости“.

Преди споменатата визита на Пушкин, Гари и аз предприехме нашата вечерна визита из града. Ние сме отседнали в хотел „Монте Кристо“, който се намира в сърцето на стария град. Това име на този хотел тук на мен ми звучи като „Казабланка“ в Созопол, но това е положението. Хотелчето е „бутик“. В този бутик ние сме наели стая, в която има място само за легло. Много беше интересно положението с разминаването и отварянето на двата куфара едновременно. Моят куфар-мида намери пристан под писалищната маса с телевизора (след като кошчето за боклук бе „изпидирано“ в банята), а куфарът на Гари зае стола. Онова ребро, което не се побра на стола, се облегна на самото легло от страната на Гари. Любимият мъж каза, че до този момент никога в живота си не е спал на едно легло с куфар и аз му вярвам.

Що се отнася до разминаването… ако единият от двамата отидеше  в банята, то другият можеше свободно да клекне, стане и дори се обърне.

Закуските в „Монте Кристо“ включваха всичко, което сърцето на средностатистическия американец копнее да получи сутри, плюс солени и сладки палачинки. Гари наблегна на яйцата, аз на плодовете и палачинките. Персоналът млад и отзивчив. Фоайето чаровно. Наличието на асансьор бе абсолютен плюс за хотела, наред с факта, че „Монте Кристо“ се намираше едновременно и в стария град, и на хвърлей-разстояние от автобусната гара.

Преминаваме границата между Латвия и Литва без изобщо да усетим. От персоналните си монитори с картите и “your location” разбираме, че сме минали границата. Подобно беше и положението с прекосяването на границата между Естония и Латвия; никой не ни спря, никой не ни поиска паспортите. Показахме ги на  шофьора на автобуса преди да се качим и това беше.

 

Единадесета нота: Вилнюс-Варшава, 7 август

Аерогарата във Вилнюс е в ремонт, така че вариантите за придвижване до Варшава са или автобус до летището в Каунас и оттам самолет до Варшава, или направо автобус до Варшава. Девет часа. Може. За човек, който е пътувал от София до Франция с автобус от времето на соц-а, при това няколко пъти, девет часа в приличен автобус са направо песен. Гари не възрази. Музикант човек.

Вече четири часа се клатим в автобуса. Е, добре де, поклащаме се. Леко. Без кандилкане и клибуцкане. Автобусът е хубав. Ако човек си  вземе кафе от кафе-машината, има всичките шансове да си го изпие. Пред нас седят  двойка руснаци, които сякаш никога не са говорили през живота си и сега им е даден този единствен златен шанс, който те са решили да оползотворят до последен дъх. Сравнително млади са. От телефонния разговор на мъжа отпред с друг мъж разбирам, че онзи носел много на пиене, но предишната вечер в компанията им дошъл един друг, който можел да  понесе още повече. Гласът отпред, ако би бил шлифован, би бил басо-профундо. Но не беше. Стържеше като кил на кораб в плитчините. Женският не  се даваше и той. Само стърготини  дето не хвърчаха. Е, добре де. „Родени на воденица“ –  ето друг израз, без стърготините.  Сега  обаче ще ги игнорирам тез воденичари, че си имам моя си воденица и мое жито за мелене.

Единият следобед и вечер във Вилнюс стигнаха точно за да ни се прииска да дойдем тук отново. Старият град със стария университет с кривите улички с кипри кафенета  е абсолютна дестинация за такива като нас. Апартаментът ни на улица „S Skapo” 8 не е скъп, макар че е точно в стария град. Скрит е във вътрешен двор с дървена маса, навес, дарак и камина като в копривщенска къща. Направо плеснах с ръце  като влязохме в дворчето и прегърнах Гари. Апартаментчето на първия етаж – просторно, до леглото се  стига  по дървена стълба,  стълбата е удобна.

Не успяхме да видим вилнюския „Монмартър“, но влязохме в арт-музея. Просто музеят ни си изпречи на пътя по-напред, а денят и нощта, както и да ги разпъне човек, са все колкото са.

Специалната изложба беше озаглавена „Портрети и мода“. Видяхме и портретите, видяхме и модата през различните векове. Платна на редица големи майстори. Изпонаснимах каквото ме впечатли за да мога по-късно на спокойствие да си прочета за художниците. Имената, не ще и дума, не знам как е правилно да се изговорят. Изобщо за този език знам твърде малко. Същата вечер по-късно, седейки на една маса с местни млади хора, разбираме, че латвийци и литовци могат да разпознаят какво едните казват на другите, но ако на масата има и естонци, тогава трябва да се премине на английски. Младите литовци не говорят руски  така както го владеят техните родители. Не само защото не са го учили в училище. Просто не искат. Един местен младеж-продавач на сувенири ми отговори на въпроса как да стигнем до университета само когато го попитах на английски.

След като хвърлихме куфарите в Скапо (което не е работа за слабаци) и взехме големия чадър от хазяйката, се отправихме към главната улица на стария град и скоро се вляхме в реката от туристи, местни хора и зяпачи. След музея решихме да видим дали сити-тур-бусовете още вървят и се запътихме към най-близката спирка. В този момент рукна дъжд. Валя, валя, наваля се. Поради дъжда направих само две снимки на вътрешния двор на университета; оказа се най-старият университет в Източна Европа (основан през 1579 https://www.vu.lt/en/). Няколко от портретите и скулптурите в галерията бяха всъщност на някои от първите професори на този университет. Малко видяхме от университетския комплекс, но и от малкото разбрахме, че си струва да се отдели време за по-дълга визита: Ensemble of Vilnius University

След дъжда пекна слънце. Духна вятър. Спря да духа. Пак пекна. Пак духна. После се затопли. Подминахме президентския дворец, нас пък ни подмина последното сити-тур бусче. Всъщност спря, но с обяснението, че туровете  приключват. Елате утре. Да, добре.

Така се озовахме пред най-голямата катедрала на Вилнюс. Като казвам голяма, имам предвид и значима. Прекрасен орган. Влизаме и органът засвирва. В катедралата – отделна малка зала, тежка и сребърна, много достолепна. Площадът – като  и катедралата, кроен вещо и нашироко: Vilnius Cathedral

Излизаме с Гари от катедралата в пет без нещо за да стигнем до  спирката, от която би трябвало да потеглят екскурзиите из града. Решили сме да проверим дали няма някоя друга хоп-он-хоп-оф компания, която е конкурентна на онази, която ни подмина. Вече имахме подобен опит в Стокхолм; и двете компании хоп-кащи, но едната червена, другата зелена и е добре да провериш на чия спирка чакаш. Тези бусове са „мега-туристически“ и не са нашето любимо транспортно средство, но абсолютно вършат работа, когато човек има само няколко часа  и   един чифт крака.

Ами… пишеше, че в неделите бусове тръгват от катедралата тръгват точно в пет. Не беше вярно. Гъбино, искаш ли да хванем едно такси и да обиколим из града. Искам. Такси. Ще можете ли? Ще мога. Местен ли сте? Местен. Английски? Ааа, по-добре руски. Добре, ще превеждам.

Човекът ни показва стария гейт на стария град, уличката с популярните кафета и ресторанти, после взе да кара, да кара да кара… Докато стигнахме до онова място извън града, което било любимота място на вилнювчани (нещо като Бояна за софиянци). Бояна можехме и да я пропуснем, но след нея, отново в сърцето на града,  видяхме  една прекрасна сграда, която оказа се, е  музей на инквизицията… !?! Боже, Боже… Какво изглежда отвън, а какво е отвътре… Минаваме покрай впечатляваща катедрала: St. Annes and Bernardine Church

Моля, спрете. Искаме да слезем.

Ех, защо оставихме само един ден за Вилнюс…

Нашият шофьор на такси ни бе споменал иманата на два ресторанта, които всеки интересуващ се от етно-места би се радвал да посети. Избираме едното име. Питаме за посоката и тръгваме. Вървим, вървим. Не тази пресечка, ами онази, не напред, а още по-напред… Вече хем сме гладни, хем едва ходим. Намираме най-накрая адреса. Там наистина има ресторант, но името му е друго. Освен това отвън много-много не прилича на ресторант. Пред портата двойка приятни, интелигентни млади хора. Извинете, тук би трябвало да има ресторант с традиционна кухня, традиционна музика… Хм. Ооо, вие говорите за тъгъдъ and тъгъдъ (името на ресторанта)? Да, точно. За него. Вярно, че тук имаше подобен ресторант, но него отдавна го затвориха. В този момент дойде още една двойка приятели. Хенрикас, младият мъж с когото се заговорихме, предлага: „А защо не се присъедините към нас и да вечеряме заедно? Изкарахме  чудна вечер в този (почти незабележим отвън) ресторант по старовремски тертип, в който Хенри и неговата годеница щяха да направят сватбения си обяд през октомври. Самата сватба пък щяла да бъде в онази достолепна малка зала в голямата катедрала (Нали я знаете? Да, знаем, знаем…). Приключваме с вечерята, плащаме и Хенри ни кани да посетим неговия офис. Офисът  бил на две минути. Така се озоваваме в сградата  на ордена  (по-скоро фондацията) на Св. Казимир във Вилнюс и разбираме, че Хенри – Henrikas Armoška-Eismontas е всъщност  неговият председател.  Бащата на Хенри – предишният председател, пък  бил музикант и композитор. Автор бил на десетки естрадни хитове. Пием чай, опитваме от шоколада и си говорим за дейността на ордена.

Св. Казимир (1458-1484) е светецът-патрон на Литва и на литвийската младеж. Самият Казимир умира на 25-годишна възраст. Редица сили и фактори впоследствие водят до канонизирането му,  както и до издигането му в култ: Sv. Kazimieras

Прочитам после, че в Литва и Полша има „more than 50 churches named after St. Casimir, including Church of St. Casimir, Vilnius and St. Kazimierz Church, Warsaw, and more than 50 churches in Lithuanian and Polish diaspora communities in America. Може и така да е. Сега по-скоро си мисля за търсенето на адреси с места, които (вече) не съществуват  и попадането на други адреси, места  и хора, които си съществуват най-активно и предлагат различен поглед към света.

Eто това успяхме да си запечатим в  албум: Vilnius, Lithuania

Вече сме във Варшава. Изтече деветият час. Десетият и той. На спирката ни чака Боряна. Която сама е герой.

 

Дванадесета нота: Варшава

Варшава… Колко мъка има в този град, Боже. Много са тежки раните от войната. И други рани има. И изглежда не зарастват.

Разходихме се из стария град. До Американското посолство – българското. Моята мила приятелка-домакин ми казва колко много се  смяла на „Мисия Лондон“… Разпознавала била разни неща. А тя има опит.

Сега, като преглеждам тези записки, си мисля за това колко много неща съм написала, за които изобщо и не съм подозироала, че ще видят бял лист и колко  други не съм, които би трябвало да бъдат самото  сърце на пътеписа. За Упсала нещо да съм споменала? Май не. А за библиотеката на университета там? А как между едни речници и справочници в читалнята изскочи един български военен атлас… А за пътуването до Гамла-Упсала? А за органовия концерт в Упсала?  Стокхолм май напълно съм го прескочила. А това си е голям скок. По-скоро много скокове.  Стокхолм е град, построен върху острови. Не помня колко, но тук си прибирам един сайт за референции: https://www.britannica.com/place/Stockholm.

Ами то, или скачаш, или пишеш… Не може и двете.  За Хелзинки нещо? Май нищо. Хелзинки имал бил, казват, много общо със Санкт Петербург (NasamNatamHelzinki) Е, и с Швеция. Може би. Донякъде. Атмосферата обаче на Санкт Петербург си е строго характерна.

Сега, каквото драснато-драснато. Щракнатото също е разказ, нали?

Stockholm City Selection

Vasa Museum

Skansen Open Air Museum

Stockholm Art Museum Selection

Boat Ride to the Stockholm Islands

Stockholm History Museum

Uppsala

Uppsala Library

Gamla Uppsala

Helsinki

St. Petersburg

Pärnu

Warsaw

 

***

Alion Baltic International Music Festival:  two videos from the concert of Marco Mascagnia (Italy) and Michael Bulychev-Okser, piano (USA)

PAGANINI – Sonata per la Grand Viola – MARCO MISCIAGNA

A.Rolla – Variazioni Brillanti op.13 (MARCO MISCIAGNA,Viola)

 

s Gubbin boat ride

 

2016

Саламанка-Мадрид и приятели – пълен текст на пътеписа

САЛАМАНКА-МАДРИД И ПРИЯТЕЛИ (откъс)

Пътни бележки, част първа (втората я дойде, я не)

1-ви август, 2016

Така е с пътищата… Или ги описваш, докато си още топъл, или се отпускаш и край; всичко се уталожва някъде  из неизбродимия свят на паметта  и после иди ги търси. Само най-сочните образи  си намират място в по-близките  чекмеджета… Сега чекмеджетата все още побират трите седмици, прекарани в Белград, Нови Сад, Грац, Порто, Авейро, Лисабон, Томар, Коимбра, Висеу, Саламанка, Мадрид и пътят към София…

Аз измързелувах ежедневните описания, но сега ще пробвам да изловя каквото е останало. Бележки на коляно на летището в Мадрид. Три часа преди полета до Виена – тъкмо ще стигнат да започна. Абсурд е да имам каквото и да е време, щом кацна в София. Естествено, ще карам отзад-напред. Най-отзад е престоят в Мадрид – един град, който е  доста напред в класацията на Гари като място за живеене. Една от причините, вероятно, е транспарантът, спуснат от високите прозорци на Madrid’s City House:  refuges welcomed. Една страна, която e изглежда е голяма не само на територия…

Мадрид

Прекарваме с Гари тук три дни: 29-ти, 30-ти и 31-ви юли. Пристигаме от Саламанка с автобус, който напомня на Гари международен превозвач на турска компания – чист, спретнат, монитор с  възможности за всеки („топъл“ джаз за мен) и, особено важното – климатик. Слънцето хич не си поплюва тези дни, ако изобщо може да се използва този израз. Напушва ме смях, само като си представя как слънцето си поплюва…  Ха-ха, смях, който напушва… Пушенето на смях забранено… Стигаме на обяд. Тангър-тангър с такси до хостел „Сан Антонио“. Тангър-тангър, щото тук такситата тангарят не само по булеварди, но и по тесни криви улички, тук-там калдаръмени. Все пак не чак толкова къдрави, колкото лисабонските. За тях  по натам.

Нашият „Сан Антонио“ е в сърцето на Мадрид, на десет минути пеша от музея „Прадо“. Точно това ни трябва. Естествено, тези стари сгради не ползват асансьори, хостелите не са непременно на първия етаж, даже не и на втория, ама нейсе. Не може все хубаво. Изкатерваме се заедно с великите прътляци, както казват съседите, които този път не са толкова велики. Освен това момчето-домакин удря по едно рамо, даже две. Озоваваме се във „вътрешна“ стая с климатик! Тук ще включа един личен елемент, който може да се приеме и като съвет, макар че обикновено внимавам със съветите. Този обаче е безобиден. Никога не си закачвайте обувките, които обичате, на дръжката на радиатора! Това важи особено в случаите, когато радиаторът е под прозорец, а прозорецът е покрит от глава до пети с непрозрачни пердета. Търсих ги, търсих ги тези обувки  от естествена кожа в нощта преди пътуването, с ток точно толкова висок, колкото да танцуваш  часове без да го усетиш… Няма и няма. Прехвърлих си в главата всички възможни места, където биха могли да бъдат, но нищо не изглеждаше така логично, че да му повярвам. То не че логиката задължително помага… На сутринта почти се бях примирила, но ми беше криво: в тези обувки още имаше живот, неизтанцувани бяха… Взех да си мисля: това трябва да е знак…. Оставям си любимите обувки тук… На Гари това място му харесва… Да не би пък да трябва да се върна? Да се върнем? За по-длъжко…? Ей такива работи. Утешавам се. Залъгвам се. Ама нищо не казвам на Гари. Вече ще затварям куфара. Любимият мъж нарича този тип куфари „миди“ –  shell. Мидата е отворена точно под прозореца под пердетата… Аха да я захлупя – и нещо прошумолва иззад пердето. Пликът с обувките! Знаех си!

Благодарих, благодарих… Пак благодарих… Всеки от нас си знае за какво  благодари всеки ден, но сигурно всеки особено благодари-благодари-благодари в разни по-специални случаи. Обувките за танцьора са точно такъв.

Добре. Достатъчно внимание им отделих. Това обикновено се прави, когато се забълбукваш с разни ситни-дребни работи, щото ти предстоят едни други, а ти даже не знаеш как да започнеш. Аз вече казах, че ще започна с Мадрид, с Мадрид отзад-напред, а най-отзад беше нашата визита на музея „Прадо“. Тръгнахме към един, излязохме, когато затвориха специалната експозиция в десет. Йеронимус Бош е наистина специален; изуми ме това Бошово въображение, фантасмагории, фигури чудновати и хвъркати като  никъде по света, съществуващи само в главата на артиста. Смята се, че Бош никога не е напускал родния си град. Като Кант – и той никога не е напускал родния си Кьониг –

Оп…

Трябва си „чекирам“ багажа… Няма ли българска дума за  чекиране?

Все така първи август

…берг. Помня, че този факт силно ме впечатли в годините на моето философско следване. Всъщност, имам и по-ранен спомен: превеждането на едни 70 страници за изпита по руски език във факултета по славянски филологии. Избрах си да преведа на български Кант, преведен на руски преди това (70 страници от „Всеобща естествена история и теория на небето“ и изпитът взет). Всъщност, май вече бях започнала и философското си следване, така че превеждането на Кант си беше повече от оправдано. Беше си усилие, но ми беше интересно.

Прекъсвам

Муха. Муха в самолет съм виждала само в полета от Иркутск до Улан Батор и то в далечната 1985-та. Ох, как ме сърбят ръцете да опиша това пътуване… Но няма. Нека  сърбят.

Така… сега да видим кой джоб последно бях отворила. Сигурно още си зее отворен, както съм я подкарала. Трябва да побързам, защото скоро ще кацна във Виена. Ще се  върна на последната нощ в Мадрид, щото там има още нещо, за което благодарих на Небесните поне десет пъти. Гари се подхлъзна във ваната в банята, корнизът и пердето паднаха, разхвърчаха се чаши от мивката и пр. Аз чух само шума и  I am OK, скъпа. Добре, че си ок, скъпи, защото аз съм падала в баня и не бях съвсем ок. Това се случва повече от двайсет години таму назад… Не знам как боли като пукнеш ребра, но си спомням, че мен гърбът ме болеше здравата… На другата сутрин обаче летяхме с ансамбъл „Зорница“ до Израел на турне…  Аз – помощник хореограф. Цяла нощ дописвам текста върху „Нестинарската жарава – магнетичен, магичен кръг“, който на път към летището трябва да оставя за прочит на едно място. Естествено, към пет-шест сутринта идва моментът с банята и затварянето на багажа. Преди това се успокоява маминото хубаво детенце,  душка  невръстна, което се е наденало на бодил в градинката пред блока и плаче с часове. Речникът й е твърде беден да обясни и  реве ли реве. Еле, към полунощ намерихме  бодила, влязъл  под  нежната кожичка… Детето заспа.

От първата ни седмица в Израел, прекарана в кибуц, помня много неща, между които и ежедневните компреси с лед, които доста помогнаха. Е, и много други неща помня… Това е 1994-та година. Първо пътуване до Светите места. Йерусалим. Стената на плача.  Огромен по мащаб фестивал за еврейски танци с няколко само ансамбли-„делегати“ от чужбина.  Кармель (?), така ли се казваше? Не, Кармиел беше. Чичко Гугъл знае всичко…[1]

Български евреи от по-старото поколение ни обясниха, че в  Израел „българска (му) работа“ няма негативни конотации, напротив. Това е работа,  започната и свършена по най-добрия възможен начин. Същото  лято България се явява играч на световната футболна сцена. Победи, еуфория, гордост някаква… среднощни хорà в кибуц с развят трибагреник… Разбира се, това е отделен пътепис. Ненаписан. Може би имам пътепис единствено от пътуването ми до Монголия, но един Господ знае къде е, има ли го още. Е, това беше пътепис, класика в жанра: бележки ден по ден, от закъснялото (три часа) излитане на самолета на софийското летище, през изпускането на полета-връзка за Иркутск и оттам – за Улан Батор, с оставането за денонощие и половина в Москва с няколко монголски тугрици в джоба, хотел за транзитни пасажери, общуване на развален френски с кубинка, борш, намесата на добри хора,  непланирана  разходка до центъра на  Москва, среща с руски интелектуалец, като че излязъл от произведение на Чехов или Достоевски, пристигане в Улан Батор, когато никой вече не  те чака, нит ми ти другаря Ерденцох („Сияйна зора“), ако правилно съм запомнила, нит ми ти дявол… пътуване с джип през една равна равница с двама непознати монголци, дъъъълго пътуване само тримата, молитви да не си отида от тоз свят млада зелена в Монголия в таз пустош, първи монумент за добре дошли в Улан Батор – танк… Не, спирам. Това наистина си е отделна история. А съм продължила, а трябва да обясня какво диря в Монголия… Нали Мадрид, каква Монголия, какви пет лева.

Беш обратно до Мадрид. Беш  при Бош  и специалната изложба на  „Прадо“. Ама Бош как се разказва?[2]

Спомените от  вчера, неделя, 31-ви юли, са най-пресни. Щях да кажа естествено, ама никак не е естествено да си спомниш своето вчера. Аз си го спомням обаче, най-вече заради  музея Thyssen-Bornemisza. Мислех си, като влезем в дванайсет, ще го разгледаме за три-четири часа спокойно и после кеф ти разходка, кеф ти сангрия, кеф ти и двете. Да, ама не. Изобщо не усетих, кога е дошло време да си тръгваме. Музеят затваря в седем. Хич не ми се излиза на бърза ръка/крак, защото в последната зала на приземния етаж има платна на Кандински, платна на непознатата за мен Варвара Степанова (виждам картина от лето 1920-то[3]) и много други… На първия етаж – огромна колекция: романтици, експресионисти, импресионисти, пост-импресионисти… Също така изключително вълнуващи колекции на втория етаж. И всичко това след като вече сме разгледали специалната изложба  Caravaggio and the Painters of the North…

Не знаех, че Караваджо е починал толкова млад, нито пък се бях замисляла за влиянието му върху Рубенс. Интензивни двайсет години  с палитрата и платната.  Открих или преоткрих неговото умение да борави със светлината. Непознати ми бяха и имената на неговите последователи. Неизвестни за мен. Впечатлиха ме израженията на лицата, светлосенките. Караваждо очевидно не се е боял да представя драматични сцени. Като Давид с главата на Голиат. Няколко картини изобразяват сцени с музиканти, както и “merry company” – веселящи се млади хора. Това не непременно с одобрение… Но пък с  „достоверност“ до най-тънката гънка и бръчица.

Този музей е особено притегателно място за хора, които обичат Моне.  Тулуз Лутрек. Писаро. Paul Klee. Paul Signac. Също Paul Gauguin, Henry Lebasque, Pierre Bonnard, Eduard Vuillard,   Bernard  Emile, Metcalf, Willard Leroy, Henry-Edmond Cross, Maurice Fredergast, Henry Le Sidaner… Обичат начина, по който импресионистите от първата и втората вълна, пост и нео-…second generation neo-impressionists,  рисуват картини, в които няма непрекъснати и  изчистени линии, но докосвания на четката до платното, създаващи онова усещане за призрачност, загадъчност, при някои – мозаичност, на които моето око се радва. Аз се наслаждавах и на Jacob Grimmer, обаче, ранният 16-ти век.

Добре. Изказах се за музея.[4] Като лаик, но от сърце, както се казва. Последна вечер в Мадрид. Лека вечеря в едно от  бистрата на  Plaza Mayor.  Това бистро беше приятно, защото чадърите периодично разпръскваха роса. Качихме се на един от онези открити туристически бусове за да разгледаме Мадрид отвисоко и нашироко, да се проветрим, да видим как залязва слънцето… И не на последно място, за да поседнем, защото краката вече едвам ни държаха. Както казваше един колега-музикант при ежеседмичните ни пътувания до гара Елисейна през 80-те, „най-обичам да съм змия: ем си лежим, ем си бегам… “ Бегахме, бегафме, слязохме край Plaza del Solкъм десет, когато градусите вече бяха само 32. Мадрид… very busy city, както би казал любимият мъж.

30 юли, събота. Сега да видим… какво правихме този ден? Първо, станахме късно. Второ… А сега де? Какво беше второто? Да. Кафе – недалеч от Плаца Дел Сол, под едно от онези разпръсква…

 

1-ви август, все още

Летището във Виена

Защо се свързах с интернет, защо… Ако не бях, Бебелека щеще да е жив за мен поне още няколко часа… поне докато кацна в София след няколко часа и интернетът щеще да е неизбежната връв към света…

Мислех си как кротко ще си кацна във Виена, как спокойно ще си принтирам втория билет, кротко ще си седя и ще си пиша… Служителката в Мадрид твърдеше, че по някаква причина трябва да си взема багажа във Виена и да го чекирам отново преди полета за София. Това никога не беше се случвало преди, затова попитах неколкократно, но отговорът беше все същият. Допуснах, че при последните събития на истанбулското летище и другаде, политиката с багажите и мерките за сигурност са се променили, затова чинно се смъкнах в багажния етаж и зачаках… Чаках, чаках… Всички багажи излязоха, моят – не. Е, лошо ми стана. Две възможности: или е изпратен до София, или  е загубен. Бюрото за загубени куфари. Опашка. Въздишки. Еле, служителят ме уведоми, че багажът е изпратен до София. И тук идва моментът с отпускането, изваждането на телефона, свързването с виртуалния свят и разтърсващото „Дани, Бебелека е починал вчера…“

От този момент минаха четири часа. Не мога да повярвам. Не искам да повярвам. Това просто не е вярно. Васил!  Бебелека! Толкаво ярък, толкова талантлив, толкова… толкова специален, толкова такъв един като никой друг… Толкова скъп. С него си имахме едно специално приятелство…   И заради майсторлъка му, и заради родопчанлъка му, и заради тоновете, които изкарваше от гайдата си, които не съм чувала в свирнята на никой друг. Живко, синът на Мария и Васко Бебелекови си отиде едва двайсетгодишен от този свят след катастрофа през август, 2005-та. Няколко месеца преди това Васил с гайдата, Живко  с тъпана и аз пропътувахме Южна Калифорния и този общ спомен ме свърза с Бебелека до живот. Когато Живко си отиде, не можех да чуя гайда, не исках да чуя гайда, защото всичко ми говореше за Бебелека и мъката му. Изминаха две години така… После животът надви и гайдата зазвуча отново. Неговата гайда не пищеше. Звучеше… Звучеше така, че хем ти е божествено хубаво, хем ти се иска да ревеш от тук до края на света. Ех, Василе, Василе…

През май, когато изпращахме иконата на Светите братя Кирил и Методий в българския манастир край Сан Франциско (в последния фестивален ден на „Антика“), Васил се беше качил с нас – няколкото изпращачи. Пръв. Манастирът – чуден. Бял. Грее.  Наоколо – зеленина, дървета, манастирът се белее… Разбирам от Васко, че тук са направили и опелото за Живко… Отдалечих се за малко за да видя съседната сграда и като излизам – чувам гайдата.  Бебелака свири. Който не го е чувал, няма и да чуе повече такова свирене. Тогава нещо ме преряза; нещо от ония съдбовни прерязвания, за които се молиш да не са верни… Васил свиреше „моята“ песен – оная, с която искам да ме погребат  един ден. Защи ми мене да живим на сая диньо лажовна… Точно до параклиса.

Изпратих  няколко реда до  Мария. Не ми стигнаха сили да звънна. Щях. Ден-два по-натам. Мария. Родопски глас. Чиста душа. След Живко, любимия син, сега  Васил,  с който бяха едно.   Ще ми се скъса сърцето…

 

Не мога да повярвам, че още е първи август… Аз съм още на лустросаното австрийско летище.

Остава още час чакане. Единственият начин да спра да рева е да се върна в Мадрид и да си избера  хубав спомен. Като този за един час фламенко, например. В един клуб, с едни осмина, на които и свиренето им свирене, и пеенето – пеене… Танцьорите магнетични.

Друго какво помня от Мадрид? Тур в мадридската опера и театър. 30 юли, събота. Отвън не може да се предположи каква сложна система оперира сцената… По-точно е да се каже – каква сложна инсталация представлява сцената. Да не говорим за изящния лукс на множеството зали, ресторанта и гледката от терасата към  Palace Royal. Това е сцена за опери и спектакли  на световно ниво. Леко им завидях на онези, които имат възможност да се наслаждават на такива… Самият въздух тук е подходящ за изкуство.

От операта – право в двореца. Тук някак по-плътно осъзнах мястото, което Испания заема на световната сцена, както и ролята, която е играла в миналото и продължава да играе и днес в световната политика. Ако кажа, че впечатлението е за солидно богатство, то няма да е точно. Може би – достойнство, гордост, Вива Испания на върха на езика… Тук трябва да вмъкна едно изречение за това, че испанците като цяло не говорят английски език. Повече английски-говорещи като че ли срещнахме в Португалия… Но така е то с малките на територии държави като Португалия и България, например. Ако лежиш на едната си кълка-език, малко вероятно е да разбереш света и светът да те разбере. Eто какво изпонаснимах от  Мадрид:
Three days in Madrid

Май ще се качваме. Ще дописвам в самолета. Втори август няма да е като първи. Трябва да бързам.

Последни записки във въздуха. Чаша червено вино. In memoriam.

 

2 август

Цял ден Васил ми е пред очите. Очите. Усмивката. Музиката… Не мога да повярвам, че го няма сред нас. Защо толкова рано…  Ние сме почти връстници…

Няма писане днес.

Запалих свещ за упокой на душата му. Бог да дава сили на живите.

 

3 август

Преди Мадрид два дни в Саламанка. Преди Испания – няколко незабравими дни в Португалия.

В Саламанка сме два дни, 27-28 юли, с тръгване към Мадрид на 29-ти. И тук сме си избрали място в сърцето на стария град, така щото всичко да е на крак разстояние. Ето това място например не е за хора, които използват токчета. Рискът е голям. Обаче, пълни работни дни за нашия късмет. Още пътьом към  пансион Саламанка отбелязахме старинните сгради и катедрали, които приканваха да бъдат посетени. Старият град е град в града. Остров, който има своята внушителна плаца, внушителна катедрала и университет, който пази стъпките на професор Унамуно. Саламанка – градът на Унамуно. Поне видях аудиторията, в която е преподавал. Пристъпих с вълнение. С респект. Помня какво впечатление ми остави преди години прочита на „Трагичното чувство за живота у хората и у народите…“ Често съм цитирала на разни места части оттам. Помня цикъла от лекции на професор Паси върху испанската философия на живота  в препълнената аудитория на философски факултет в Софийски университет. Помня и настолната лампа, която професор Паси включваше точно в 18:00 ч. Ако някой случайно не беше заел място в аудиторията преди това и наивно възнамеряваше да се вмъкне по някое време по-натам, той неизменно чуваше: „Колега, бихте ли затворили вратата отвън…“

Нямаше къде яйце да хвърлиш по време на тези лекции. Както по време на курса върху „Испанската философия за живота“, така и на предходния специален курс върху Шопенхауер и Ницше.

От професор Паси тръгна моето отношение към Унамуно и Хосе Ортега-и-Гасет.  Към други теми и неща също. Рядък житейски шанс. Общуване с учен от световен ранг.  Прочит на  мислители от световен ранг. Да, благоговейно пристъпвах из коридорите на университета в Саламанка. Знаех къде съм.

Съвършено не знаех обаче какво да очаквам от The Art Nouveau and Art Deco Museum. Нищо не бях чувала за Demetre Chiparus. И Гари не беше чувал.[5] Такава изящна пластика. Такива едни елегантни танцуващи фигури… Радост, радост и наслада за окото.

За катедралата в Саламанка няма да разказвам.[6] Всъщност, трябва да отбележа двата органа,  разположени един срещу друг. Трябва да се отбележи и факта, че от по-новата внушителна катедрала се влиза в още по-старинната, че катедралата е и музей, в който хората се разхождат със слушалки на ушите. Архитектурно чудо, свързано столетия  с историята на града.

Специалната експозиция в историческия музей включва документални кадри от времена на терор в Испания. Пропуснахме я. Нямаше да мога да я понеса.

Как стигнахме в Саламанка?

Наели сме кола. Наели сме я в Лисабон за да можем да пропътуваме разстоянието  до Томар, да видим замъка на тамплиерите, да нощуваме в  Коимбра, на другия ден да караме до Висеу, да оставим колата в туристическата агенция във Висеу и оттам да скокнем в автобуса за Саламанка. Взела съм билети и ще прекосяваме португало-испанската граница с автобус.

Така… Хайде пак да си позволя един безобиден съвет към онези, които смятат да наемат кола в Португалия. Ако колата ви има вграден  GPS, то имайте предвид, че той е програмиран така, че RUA (път) се подразбира и не се изписва при задаване на адреса. Също така имайте  наум, че това правило важи с  всичките му там изключения.

Нашата ситуация. Гари шофира.  Съпругата-навигатор  не ги знаете тези подмолни особености на португалската навигационна система. Любимият мъж  очаква от навигатора да нагласи GPS-a. Ама хайде да не бързам.

7 август: пътувам от  Стара Загора за София и връщам лентата назад до Лисабон. Не, не съм аз шофьорът.

Денят е 26-ти юли. Офисът на Европа кар в Лисабон. Почти изгубваме предиобеда в очакване да изведат нашия мустанг. С триста зора тръгваме за Томар. Не, че мустангът се запъва. Джипиесът се държи като магаре. Тръгна. Като си поиграеш с копчетата, щото не искаш инструкции на португалски…  Томар сме си го избрали предварително като място за визита заради внушителните останки от времето на тамплиерите.[7] Пристигаме към един. Паркираме в центъра и тръгваме да  се катерим  по хълма към замъка. Влизаме в прекрасна градина-парк. Два пътя. Взимаме по-нанагорния. В резултат обхождаме стените на крепостта отвън и откриваме, че колкото и да сме близо до централната порта, от нашата позиция нямаме достъп до там. Не се прескача дувара. Гари отбилязва, че дори и на младини би се замислил… Извървяваме обратния път, но без яд. Забелязваме, че обедната почивка на туристическото бюро е приключила и влизаме да разпитаме. За температурата на въздуха популярният израз на шофьорите-са-като-ято е „ще ми се стопят лагерите….“ Научаваме, че в Томар се намира  най-старата синагога в Португалия. Решаваме да я видим и нея и така всъщност откриваме колко чар има в това старинно градче. Взимаме колата и стигаме до портите на крепостта. Тук може би снимките ще разкажат най-добре.

DSC01028DSC01053

Мога да включа и линк към поредицата снимки, които направих. Я да го включа.

Tomar

 

 

 

 

 

 

 

 

Излезли сме от замъка. Станало  е пет и половина. Навигаторът аз  се опитвам да впиша адреса на хотела в Коимбра. Град  еди кой си. Улица  еди коя си. Не! Хайде отначало… Град Коимбра,  Rua еди кое си… Не и не.  Кръгът е кръгъл и това си е… Добре, план Б. Имаме карта. Знаем номера на магистралата. Тръгваме. В Коимбра ще се оправим някак си.

Стигаме… Питаме… Не е там, ами е онам… Въртим… Питаме… Трима мъже си говорят пред една административна сграда. Извинете, бихте ли… Бихме. Чертае се схема. Карайте след мен. Малко преди стръмната уличка  ще бибипна, че продължавам към къщи,  а вие се катерете по стръмното. На  чист испански. Разбрахме се. Тук, именно тук дойде безценният „тип“ от този  наш спасител, който разкри как действа португалският джипиес.  Когато по тези ширини искате да стигнете до Руа тадада, НЕ ИЗПИСВАТЕ РУА, а директно тадада-то. Елементарно, Уотсън. Елементарно, но как да вденеш, като при предзададените дестинации някои руа-та са си дадени като руа в заглавието. Ти, като един бивш преподавател по логика, допускаш, че Rua е част от името на улицата, нищо че значи „път“… Както и да е.  Но всъщност не е как  да е. Този „тип“ ни спаси, когато пришпорвахме мустанга от Коимбра към Висеу на другия ден.  Колата на Европа-кар трябваше да бъде оставена на конкретен адрес. Също така имахме и конкретен час за потегляне на автобуса от Висеу за Саламанка. Конкретиката понякога не прощава.

Сега за Коимбра две думи. Имам сериозни основания да искам да се върна в Коимбра един ден. Университетът и библиотеката.[8] Музеят. Когато стигнахме нашия хотел (на крак разстояние от старата част на града), имахме прекрасната възможност да подишаме въздуха на вътрешния двор на университета. Символично потропахме на високите порти на библиотеката, защото, ако има едно само нещо за гледане в този град, то това е  старият университет,  ведно с библиотеката. Да, ама то не е само едно… Коимбра има едни калдаръмени стръмни улички, които не помнят откога помнят стъпки на хора.  Уютни местенца за по сангрия и  нещо. Места, на които предлагат фадо от Лисабон на живо след десет. Проверихме. Не беше като в Лисабон. Но беше чаровно. Малко. Пълно с живот. Всякакви плетива опънати от балкон до балкон, така щото да образуват чудноват покрив над главите на разхождащите се по тесните улички. Хората вървят и току се зазяпат. Това, пак да кажа, не е безопасно, ако обичаш да изглеждаш висок.

DSC01117

 

DSC01151

 

 

 

 

 

 

Тук съм наредила още картинки: Coimbra

Вечеряме в едно заведение, в което се чака на опашка за да седнеш. Заведението не изглежда впечатляващо отвън, но опашката е добър знак. Всеки почитател на добрата кухня го знае. Отбелязахме всичките си победи по достойнство с каничка  сангрия и много лед.

Хотелчето ни в Коимбра има свой дух и характер. Не ни се тръгва оттам, но на 27-ми, сряда, имаме сложна програма. Аз много-много-даже никак не съм спала тази нощ, защото съвсем наблизо младежка компания дочаква утрото на висок глас. Ама много висок. Гласове на хора след мач. Хич не си пасват с града и обстановката. Предишната вечер съм разпитала управителя колко време е пътят от Коимбра до Висеу. Един час. Добре… Вътрешен монолог. Много ли е амбициозно само да стигнем до сградата на музея, само да погледнем отвън, само да надникнем за мънинко в библиотеката, ако ни разрешат… Ако затръгваме към десет и половина, все ще сме стигнали до единайсет и половина. И дванайсет без нещо да е, все ще успеем да предадем колата на туристическата агенция, да вземем такси, да стигнем до автогарата и да потеглим за Испания.

Уотсън, Уотсъъън…

Катерим стълбите до стария град. Стигаме до музея. Може ли, може ли, само да видим римските останки в приземието. Ясно е, че няма време за нищо друго. Дават ни билети за подземието. Озоваваме се в лабиринт. Тук напред, тук встрани, там завиваш… По едно време вече си представях как автобусът тръгва без нас, щото ако изпуснеш ей тия стълби зад ъгъла, има да се въртиш с часове… За малко и това да се случи. Няма шега.

Излизаме на бял свят. Въздъхваме. Минаваме покрай университета. Библиотеката е на един хвърлей. Така ни се иска да надникнем. Това е едно от културните богатства на света. Часовникът тиктака, но ние се нареждаме на опашката за билети. Ще си ги купим, само  заради  шанса да надникнем през дебелите порти.

Всеки знае, че така не се прави… Попитах, с цялото притеснение как ще ме погледнат отсреща… Не може, госпожо. Следващият тур е в 11. За него ви трябва един час… Знаех си. Просто понякога така много ти се искат някои неща, че правиш глупости. Освен това, как точно щяхме да надникнем и веднага да хукнем по стълбите обратно към хотела, да натоварим багажа, да настроим джипиеса на работна вълна… Как? Фантасмагории…

Троп-троп по стълбите към „нормалната“ асфалтова улица  и нашия хотел. Багажът в колата. Управителят –  и той. Замолила съм го да програмира джипиеса за по-сигурно. Времето ни вече е кът. Той пробва. Пробва. Пак пробва.  Прави същата грешка, която правих и аз предходния ден… Това възвръща малко накърненото ми  навигаторско самочувствие. Вижте, казвам, задайте адреса без да изписвате Rua отпред.   Адресът излиза и тръгваме.

Но какво изписва джипиесът? Час на пристигане 12:15. Как така? Единайсет няма още… Нали разстоянието се било взимало за час… Ами кога ще заредим, кога ще върнем колата, ще повикаме такси и ще стигнем автогарата…

Става напечено.

…вече сме в София… Спирам с писанията.

 

9 август

Днес ще пада голямо връщане на лентата – ще връщам чак  до 28-ми юли, когато пресякохме португало-испанската граница… Практически съвет: ако някой ви каже, че еди кой си град или нещо си е на час разстояние, не пропускайте да проверите информацията, дори източникът  да е местен. Особено ако гоните  автобус за Испания.

Трагедия в Македония… Огромно наводнение с човешки жертви. Страховитите кадри ми напомнят за ужаса в Ню Орлианс  отпреди няколко години… И за онова пътуване ще разкажа един ден… А може би няма.

11 август

Като се закани човек да прави едни големи работи… Или наистина ги прави, или само изкихва едното си намерение. Я сега да видим днес докъде ще я докараме. Още дори не съм подхванала лисабонската  тема. Същевременно,  така както съм в София, така както виждам близки хора, такива едни други  неща и спомени изскачат, че не знам къде ми е акълът – в преживяното преди две седмици, или в случилото се преди двайсет години.  Днес споменаваме с близки мои хора и колеги общи преподаватели от Университета – за нас институция с главна буква. И трите сме завършили българска филология. Обичаме се. Разказваме си патила и пътища. А, Дани, каква беше онази история дето…

На тях им бях рязказвала преди време как  един шофьор на автобус ми беше взел паспорта и ме беше „забравил“ на автобусната гара в Пловдив. Пътувахме за Истанбул… Краят на октомври. В автобуса – багажа, палтото, камерата, компютъра…  Преди това бях тичала до летището, но летището затворено. Мъгла. Тичане до автогарата. Среднощен автобус на турска компания. На другия ден фолклорна конференция в Ески Шехир. Аз имам доклад. И  другата история за гоненето на един влак… Който се оказва не този, в който е детето ти… Но сега не ми  се разказват тия истории пак.  Трябва си настроение… Ще опитам да подхвана разказа за пътя от Коимбра до Висеу.

Добре, че Гари има вкус и опит с високите скорости. „Давай, скъпи, давай, че автобусните билети отиват на кино, резервацията на хотелчето в Саламанка – и те. Абе въобще не е добре. Нищо не казвам обаче, щото той кара със сто и четиридесет. Еле, джипиесът взе да отчита намаляване на времето. Пристигане на адреса на Европа кар  в 12:04. Браво, скъпи. Връщаме бързо колата, ако успеем да заредим – успеем, ако не – връщаме я така и доплащаме… Важното е да скокнем от онзи офис в едно такси и да отпрашим немедленно към автогарата на Висеу. Автобусът потегля в 12:30. В този момент на моментно успокоение пред нас се изпречва  бариера… Главният път се оказва в ремонт и единственият начин да се продължи е да се направи обход около селото.

Пътни знаци и ориентири няма. Пред нас два  тира. Гари с неговия нюх се залепва плътно до тях и за десетина минути по обходни незнайни селски пътища издрапваме отново на магистралата. На мен ще ми се пръсне сърцето. Вече е 12:12… Джипиесът ни закарва криво ляво до адреса. Вече е 12:15. Скачаме. Офисът на Европа Кар – затворен. Сега? Тичам наоколо. През три офиса има отворена врата. Конкурентна фирма. Моля ви… Можете ли… Да се обадите… Ситуацията е критична… 12:17. Ами… ние сме конкуренти, но… ще звънна. Трябва да са наблизо. Три минути. Идва кола с три служителки. Моля ви, бихте ли се обадили на такси. Бързо разтоварваме наетата кола. Гари предава документите. Таксито идва. 12:23. Наблизо ли е автогарата? Да. Скъпи, хайде, скачай. Помагайте, Небесни. 12:29. Автогарата. Това ли е автобусът. Таксиметровият шофьор разтоварва багажа  и тича да разпита. Шофьорът на автобуса идва. Търсел двама пътника. Да, познаваме ги. Товарим багажа. Качваме се. Тръгваме. 12:30.

 

Какво помня от седмицата в  Порто-Авейро-Лисабон?

Порто… С Гари сме се разбрали да се видим на  летището на 18-ти юли вечерта. Той каца преди мен; лети от Ванкувър, Британска Колумбия, Канада, аз идвам от Грац, Австрия. Намираме се. Метро до Casa di Musica, taxi и към полунощ вече се регистрираме в Casa Diocesanna. На другата сутрин тръгваме към Department of Arts and Humanities на университета на Порто, където се провежда конференцията на KISMIF – Keep It Simple, Do It Fast. Имам доклад. Тази конференция е една много по-различна от всички конференции, в които съм участвала, а аз имам известен актив. Тя се занимава с ъндер граунд култури, суб-култури, DIY (Do It Yourself) cultures, minorities, diaspora studies. Фокусът обаче тук са  теми, в които здраво присъства “punk” and “pink”… Приблизително две трети от участниците в конференцията са бивши или настоящи почитатели  и изследователи на пънк-движението. В моя доклад развивах моето разбиране за „направи си сам“, когато това се отнася до български общности с културни центрове, населяващи Западния американски бряг.

Докладът ми беше включен в следобедния панел, някъде към 16:30, когато всички вече едвам гледат, слънцето и обядът са си казали думата… Няма как. Трябва да събудя колегите. Колеги, бихте ли станали. Десен-ляв, десен-ляв, right-left-hold-hold…  Една минута право хоро на място с кратко вокализиране. Благодаря, колеги. Now… My paper is about Bulgarian… Помогна. Събудиха се.

 

Следва…

 

[1] Ето какво намирам за фестивала: https://en.wikipedia.org/wiki/Karmiel_Dance_Festival

[2] В: „Йеронимус Бош: виденията на един гений“ е разказано по-добре: http://kultura.bg/web/%D0%B9%D0%B5%D1%80%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%BC%D1%83%D1%81-%D0%B1%D0%BE%D1%88-%D0%B2%D0%B8%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD-%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B9/

[3] Разтърсих се и ето какво изскочи:

http://www.artnovini.com/news/ot-sveta/1955-nai-dobrite-izlogbi-v-sveta-prez-2015-11-15.html

И тук: https://monoskop.org/Varvara_Stepanova

[4] Тук има повече, ако някой се завтурне да разглежда.

http://www.museothyssen.org/en/thyssen/home

[5] Мой пропуск, естествено… Ето: https://www.google.bg/search?q=Demetre+Chiparus&tbm=isch&tbo=u&source=univ&sa=X&ved=0ahUKEwij08Tfy8DOAhXEaRQKHerVB3AQsAQIIA&biw=1525&bih=747&dpr=0.9

И ето: http://antique-marks.com/chiparus.html

[6] Едни чудни изображения има тук: https://www.google.bg/search?q=salamanca+cathedral&biw=1525&bih=747&tbm=isch&tbo=u&source=univ&sa=X&ved=0ahUKEwiRzt7L5cDOAhVC6xQKHbs0D8AQsAQIJw&dpr=0.9

[7]  http://www.conventocristo.pt/pt/index.php

На португалски: https://www.youtube.com/watch?v=Q2LNCJCDfEQ

[8] Линк за бъдещи пътешественици: http://www.cities-of-europe.com/university-coimbra-portugal/

ПЪТНИ БЕЛЕЖКИ – ЧАСТ ВТОРА

19 август

София-Котел автобусна нота

Истината е, че трябва да се пише всеки ден… в случаите, когато някой иска  да го разкаже този тъжен-весел-богат-беден-и-непредвидим живот с постоянните му пътувания по хоризонтала и вертикала. Аз съм отворила пеперударника на път към Котел и чакам да видя какво ще кацне. И дали. Само преди миг дузина пеперуди-пеперуди-тънки-сребърни крила размахваха поли наоколо. Сега да видим. Пак ще вървя отзад напред, като че ли от днес тръгва светът. В някакъв смисъл това е така; ако имаме нещо, то имаме  днес;  каза тя, колкото да наостри перото. Та, сега съм се оперила на о-миг-поспри. Нещо като в онази къща на щастието на Борис Ковач… За нея наистина обичам да разказвам. Една година в извървяване на десетина километра пеша ежедневно от едно място на друго с едната раничка на гръб. Срещи по пътя, следовници, снимка на перипатетика в края на деня, есе, родено от мига, пренощуване където се свърне, дал Бог добри хора…  В резултат 365 есета, подписани от 365 портрета. Живее ми се в тази къща…

Опитвам се да не поглеждам екшън екрана. Някой гледа ли ги тези…

На път към шато Не-му-помня-името край Чирпан минаваме край циганската махала… Два коня воде море мила мамо… Въртят опашка… Крачоли на пране играят Циганското… Идилия… контрасти. Ха, екранът угасна. Докато просветваше, си мислех за  „смешната идея“  на Валери Петров. Да вземе Пегас да му дойде на гости точно преди  по-света-и-у-нас. Загледал се поетът. Заслушал се. И така го притиснали болките и драмите на човечеството, че се почувствал виновен, че се е размечтал.  Някои хора и стихотворения просто трудно се забравят. Летящи и „смотани“… Просторът си  прибра Валери Петров и остави стиховете му да ни хранят. Така прибра и Бебелека. Ама музиката му кой ще я свири… Запис, нали? Трудно, трудно се свиква със загубата на Васил…

Деветнайсет дни след кацането ми в София от Мадрид, споменът за португало-испанското ни приключение вече почти е обул вълшебните ботуши на Палечко… Изтънява, ама още го виждам. Като в оназ лакърдия: Бабо, видиш ли дъба? Не видя го, сине. А дяда Петра видиш ли? Ааа, поназирям го по малко… Та поназирям и аз, ама гледай ти как дори не мога да…

22 август

Котел – София

…започна… Но  то и сега как да се настроиш на вълна писане, когато отиваш на фестивал…

Е, извървя се и това чудо…

Автогарата в Сливен. Прекачване от малкото бусче от Котел в голям автобус за София. Аз съм тръгнала с един куфар,  връщам се с два. Накупила съм  едни ръчно тъкани мъжки и женски ризи на по 80 години, пак такива едни везани престилки, колани, пет метра кенар, люлка с цветове сочни и греещи като за новородено, аладжа от Македонията… сукман, сая… Абе, накупила съм. Трябва да се облича четата, Сиатъл чета за незапознатите. Че и една малка предна и задна престилка от Плевенско изскочи, та съм я взела и нея – да се намира за дечинките…. Нали имаме детски фолклорни програми в двата северозападни щата. Че и чаршаф от чист памук на сини карета. За какво ми е тоя чаршаф да ме пита човек? Ама, вземи го та вземи го.  И нали съм мека Мария… Добре, че не съм момиченце, както  би казал  Бебелека… Два метра сукно за мъжки пояс съм взела…

Та, стоя с куфара и издутата пътна чанта на гарата с раница на гръб и торба на рамо. Шофьорът, млад мъж, обявява, че багажът за София отива в багажното отделение от другата страна. Добре, Мърфи, ти печелиш.  Замъквам ги – кое с ръка, кое с крак. Тъкмо съм си взела баничка. За бозата ще си премълча. Мятам чантата. Куфарът още е на земята. Аха да тръгна, щото наивна, и чувам: А куфарът кой ще го качи? !?! Окопитвам се и намествам и втория войник. Преди време, когато водех упражненията по фолклор в Университета, често се заигравах с етимологията на някои думи. Окопитвам се. При това го имаме само във възвратна форма. Я се опитай до окопитиш някого другиго… Влизаш в копитата си. И се кротваш.  Хеее. Влязох си в копитата аз и наместиф  куфарот в утробата на кита, оти куфарот си беше мой.  Как да му кажа на шофьора какво мисля за него, като ще ни вози  чак до София… Нищо Бог знае какво не е станало, ама на. Два часа по-късно още го мисля. Съвсем не приличам на мъж. А шофьорът си приличаше. Но понякога първите впечатления лъжат. Разбира се,  може и „остаряваме бавно“ да е причината…

Зарязвам ги тез  балони…

Май съм готова за Порто. Това с апетитът и яденето изглежда  важи и за писането. Мръц по мръц, както казваше Боса. Така ми се представи. 2007-ма. Пътувам към Сърбия за участие в семинара за сръбски традиционни игре. Мястото чудно. И то край езеро. Върви ми с езерата. Мен ме знаят в тоз семинар. От години си сътрудничим с професор Оливера Васич, светла й памет.  Показвала съм хора от Шоплука по време на предходни семинари…Пък и сърбите както не обичат бугарки дето играт и пеят… Както и да е. Разпределили са ме в стая с една господжа от „мойта генерация“. Качвам се на втория етаж. Троп-троп. Вратата се отваря. Здраво! Я сам боса. Здраво.   „Я ни сам боса, али бичемо у йедном собо. Даниела из Бугарской. Еее, добродошла! Я сам Босилка, али сви ме зову Боса. Е, Босо, Босо…  Боса  хич не пушела като млада. Ама мъжът й не сядал на кафе без цигара. И така, мръц по мръц до момента в който и Боса се подредила. Та всяка сутрин пиехме кафе на отворен прозорец… Както казва една близка тутунджийка, най-обичам да пуша на чист въздух…

Докато ги редих тези редове на българо-сръбски, си спомних за  експеримента на професор Кристина Крамер от University of Toronto.[1] Самата тя разказа за него по време на балканистичната конференция в университета в  Солт Лейк Сити през април.[2]  Тук няма да кажа нищо за мормонството.  Макар че след визитите ми преди това в университета Бригам Янг в  Прово имам поне една камара  впечатления  и ми се ще да ги споделя с някого. До голяма степен въпросите ми  се отнасят до приликите между мормонството и системата, в която израснах. Но очевидно няма да стане сега.  Та онзи специално съставен език – Lavinian  бил поръчан от Nicolas Billon, автор на  театрална постановка, за пиесата „Butcher”. Трябва да се види  самата пиеса обаче за да се преведе точно. От касапин до главорез има известна разлика…

Професор Крамер трябвало да изработи такъв набор от думи, който най-точно да пасне на действието и героя. Не точно ала пан-югоизточноевропейски език,  но език, на който състоянието на главния герой да бъде предадено чрез самото звучене на езика.  Чуваш думата, кое разбрал, кое не разбрал, но улавяш за какво иде реч. Език-символ.. В резултат бива композиран език, който е нито-нито и същевременно и-и. Език, който характеризира душевните терзания на човек в затвора. Човек изправен пред или-или – ако съм схванала поентата на  онази пиеса.

Много интересно нещо са асоциациите… В момента, в който използвам или-или, аз не мога да се отърва от асоциациите с  Киркегор. Езикът е нещо много подмолно. Зад всеки ъгъл дебне трап. Трапът на асоциациите. Синдромът на думите-лук, думите-зелки; така здраво обрасли със смисли, че докато стигнеш до кочана… ама то и не можеш да стигнеш  вече до него. Ако си чел, обречен си. Да му мислят преводачите.

Та,  Порто донесе изненади. Едната изненада беше конференцията на KISMIF – Keep it simple, do it fast, за която споменах по-горе.[3] Естествено, всеки би се запитал, doing what? Как моят свят и моето разбиране за направи си сам биха се свързали с дискусиите за пънк-движението? Намерих си нишата обаче. Do it yourself. Що се отнася до пънка, кога, къде и как се беше зародил, беше ясно за всички, освен за някои странни птици в залата. Тези същите, да не посочвам,  за първи път чуваха имената на групи и хора, които очевидно бяха някакви легенди. Колегите сега се интересуваха от  причините… Какво се случва днес с бившите пънкари. Къде и как си намират място в обществото, какви нови общности изграждат… Изслушахме с Гари няколко интересни доклада. В един от тях се посочваше за инициатива на бивши пънкари, свързана с екологични продукти, веганизъм, духовна трансформация, желания за по-високо образование… Много интересно.

Никога не съм присъствала на академична конференция, в която една-трета от колегите са  розовокоси, зеленокоси, чернодрешни, татуирани и здраво свързани с музика, която аз не слушам. Е, добре де,  и те не слушат моята… Изпратих заявка за доклад по две причини. Първо, винаги е добре да си в академична ситуация, в която се дискутират теми, които имат  малко допирни точки с твоето поле на изследване. Освежаващо е. Второ, времето на провеждането на конференцията беше доволно благоприятно – точно след приключване на етнохореоложкия симпозиум в Грац. И третата причина, с която можех спокойно да започна: и на двамата с Гари ни се ходеше в Португалия! Освен това имахме покана от моя колега Даниел да му гостуваме за няколко дни. Как се отказва такава покана? Не се отказва.   Като видях, че освен за пънк, тази конференция се интересува и от дейности на  диаспори,  здравата се разпъргавих…. И спретнах такива едни здравни пътеки за лятото, че на лятото свят му се зави.

В Порто нашата вила Диоцезана беше на петнайсетина минути от департамента по изкуства и хуманитарни науки. Голяма вила с история.[4] То в тая страна кажи речи само кофите за боклук нямат такава… На  стената срещу двете единични легла строго висеше Разпятието. Колкото човешка длан, но достатъчно.

От вечерните разходки най-добре си спомням онази с прекрасния залез. До крайбрежната алея  стигнахме с едно много,  ама много внимателно слизане по неравноделни стъпала. Нямаше пострадали, но аз си се държах за желязната тръба-парапет чак до долу… Естествено, на връщане си взехме такси.  Седнахме да вечеряме в ресторантче на крайбрежната алея. Навън. По едно време отвътре-то се разнесе прекрасен китарен звън. Ах. Специална вечер; мирис на море, риба, бяло вино и фадо. Когато певицата седна да отдъхне, до нас се подредиха десетина испанци. Синьо-златни костюми, китари и млади   гласове… Бесаме мучо…. Студенти. Пеят ли пеят.  Заработват за следването си.  Ами как да не си купиш диск. Какво че понякога са out of tune… както отбеляза Гари. Ама при него това си e професионално изкривяване. Професор по музика. Нема спас. Може да ти направи анализ на свирката на влака.   От субтата до доминантата. И обикновено го прави, между впрочем, докато ме чака да се кача на влака  за Сиатъл всяка седмица. Тук, ако имаше емотикони, щях да лепна една широка усмивка, но няма. И по-добре, че тоз свят се е емотиконизирал напоследък, пък ний не щем. Ама какво му се чудя на Гари, като по същия начин гледам на надписи и други говорители.  В тоз пътепис  съм си дала  малко нещо свобода. Кеф ми таквоз, кеф ми онаквоз. Мога да се изразявам и по-обрано… Ама не ща… Homo ludens, приятели…  Хьойзинха дойде навреме в моя живот. Нека си го критикуват.
Ей го и Порто в картинки: Porto – Portugal

От Порто заминахме за Авейро, градът на Даниел. Тръгваме с Ана и Даниел да вечеряме към Barra au Portugal, курортно предградие с плаж на девет километра от Авейро.

DSC00687

 

 

 

 

DSC00719

 

Barra au Portugal

 

 

 

 

 

Даниел ни завежда в  стара рибарска кръчма. Тези места трябва да ги знаеш, те са скрити от окото на туриста. Рибата – уловена същия ден. Виното пивко. В един момент Ана запя… Фадо. Глас кадифе… При един от куплетите направи пауза. Бягаше й текстът. От кухнята  някой подсказа… Ана чевръсто откъсна къс ветрило от покривката бяла хартиена и подреди строфите. Песента се разля отново… Дойде сервитьорката да послуша… Готвачката с престилката също… В един момент…

Е, да, ама стигнахме София.

23 август

Този пътепис,  имам известни опасения, започва да се превръща в дневник… направо си ме тегли към листа… Това хич не е добре, щото на работната ми маса, както казва майка ми „триста са се сбили“… и чакат някой да ги разтърве… Разтървателят обаче, завалията,  за всичките тез години така и не  разбра, че  денонощието има 24 часа…  Сега… Късно е, либе, за китка…

 

[1] https://www.utoronto.ca/news/new-language-created-u-t-professors

[2] http://l2trec.utah.edu/20th-balkan-south-slavic-conference/

[3] http://www.kismifconference.com/en/call-conference-2/

[4] http://bmrcsalgueiro.com/casadiocesana/index.php/casa-diocesana/