Eсета

2006
“Molya, Day mi Edna Epulka.” [“Please Give me an Epulka: Field Notes from America.”] Essay. Rodolyubets Almanac. E. Vodinchar, et al (eds.), Sofia: WINI 1837 Publisher, No. VII., p.199-204. Published also In: Prelom (newspaper), No. 22 (725), 28.06.2006, p. 6, and No. 23 (726), 04.07.2006, p. 6.

Моля, дай ми една епълка…

Едва припомнила си този българо-американски хибрид, дочут от устата на българче, живеещо отвъд голямата вода, и в съзнанието ми изскача познатата молба на Малкия принц: „Моля, нарисувай ми една овца…” Ако в текста ми не ставаше дума предимно за децата, бих пропуснала тази асоциация, тъй като обикновено (и понякога за жалост) не можем да си позволим да тръгнем подир сенките на… всички асоциации, които правим ежеминутно… Онова, подир което бих тръгнала обаче е свързано с едни други сенки – удължен негатив на иначе поподреденото битие на голяма част от живота на българите в чужбина.
Откъде да започна своя закъснял пътепис за пътуванията си из Америка? От прословутото българско гостоприемство, което, слава Богу, не е просто клише? От стреснатото българско студентче, което една нощ мръзнеше заедно с мен на незнайна автогара нейде из щата Мичигън, за да се отправи в неизвестна посока където го чакаше няколкомесечно миене на чинии…? От българския свещеник, който дойде последен на празничната Великденска служба в наетата под наем църква в Бостън, вероятно защото беше разнасял пици до късно предишната нощ? Или може би от това, че измърморването на Великденското празнично слово от същото това духовно лице, с поглед вторачен в две ксерокопирани страници не донесе очакваната тържественост на мига…? Или от потреса ми, когато присъствах на неделната служба в може би най-хубавата българска църква в Щатите – “Св. Климент” в Детройт и тя звучеше на английски… и не ми звучеше… без родната реч, онази омайната… Или от това, че мнозина българи са склонни да изминат десетки километри, за да закупят по-евтино месо, но не намират време да закарат децата си в събота на българско училище, а такова има в съседство, или е въпрос само на желание за да бъде създадено?

Децата… Българските деца в Америка… Колко много български семейства потърсиха щастието си, късмета си в онази голяма страна? Колко много тръгнаха с невръстните си деца натам и родиха далеч от родината други, защото след като България не е майка, мащеха може да бъде всяка друга… Всички се опитват да превърнат къщите си в дом, трудно се живее бездомен. Аз носех със себе си чубрица за моята приятелка. Звучи анекдотично, но заради тази безопасна билка трябваше да отворя куфара си на летището в Прага. Чубрицата наистина мирише неповторимо опасно горестно-сладко – на дом, на бабините гозби, на Бъдни вечер… А иначе, животът предлага вече толкова възможности за подмяна – ерзацът никого не учудва, напротив, той е част от живота. На Великден си казахме: „Христос возкресе!” в Бостън с гръцки хляб, който „толкова прилича на нашeнски козунак…”
Животът е труден по дефиниция – учат ни мъдреците на Изтока. Единствената разлика е в естеството на изпитанията за всеки човек и всеки народ. Не знам дали където е добре, там е родината, но за мнозина българи днес именно в родината не е добре. Държавата ни продължи да създава условия за емиграция в рамките на собствените си граници. Тогава, когато тези условия са налице и са налице от години, вътрешната емиграция естествено преминава във външна и всичко е въпрос на организирано преместване в пространството. Да, вярно е, че в песните ни тугината винаги е пуста („Тугината пуста да остане…”) и върви често с „тая пуста печалба”… Америка обаче е страна на емигранти, даваща шанс на талантливия и упорит човек да успее и надвие делничните нужди. А за другото, за нещата извън делника, всеки решава сам.
На мен ми се иска в този текст да избягам от всяка крайност – просто да си спомня и разкажа и за хубавото от своите пътувания, и за онова, от което „ме бодва под лъжичката”. Започнах някак неволно от празниците, макар че човек напуска родината си за да търси препитание именно в делника; той най-често тръгва заради възможността да работи и получава онова, което премахва унижението от огромното несъответствие между вложено и получено. Делниците са за това, за да може след делата да дайде празното откъм работа време, когато човек благодари в сърцето си на Всевишния, моли за сили и здраве за напред и слага на трапезата своите дарове – плодовете на труда си. Делниците са повече от празниците, а в празниците днес не всички влагат оня сакрален смисъл, който те носят. Празниците обаче са важни, защото те „легитимират”, осмислят делника и защото са връзката между отминалото и предстоящото, постигнатото и мечтите. Точно по този повод си спомням и разговора ми с българи, живеещи повече от 10 години в Ню Йорк, които отвориха за мен сърцето и дома си в центъра на Манхатън. „Знаеш ли” – казаха ми те – „една нощ, когато посрещахме Нова година, децата ни запяха американския химн. Тогава разбрахме, че нещо си е отишло завинаги…”

Българи живеят къде ли не по света, но може би най-много вече в Съединените щати. Но така е и с много други етноси. Наистина ли ние, българите, по-трудно създаваме свои общности зад граница – се питах, подготвена от литературата по въпроса. Какво обединява един етнос? Сред безспорните признаци на етноса са общата култура, вяра и език, психологическите характеристики, съзнанието за единство и за отлика от другите… Щеше ми се да видя как отделните общности поддържат това съзнание за единство и за различност. И видях…
През май тази година сърбите от Чикаго и съседните щати организираха свой сръбски фолклорен фестивал в залата на една румънска църква в Чикаго. Това, че църквата е място, където отиваш не само за да се помолиш е странно за нас, източноправославните, които живеем в България. Но ако у нас църквата е свързана главно с възприемането на самото място като сакрално, то в Америка тя е натоварена с далеч повече функции. Църквата навсякъде е място, където отиваш да се помолиш, но в Америка тя е и място да се видиш с други българи, да посрещнеш празниците със своите в съседната (или при-земна) зала. Църквата е ресторант, църквата е мегдан. В църквата се изнася неделната служба и пак в църквата децата се учат в събота да сричат „Върви народе възродени…” (с помощта на някой преселил се сърцат филолог…)
Македонските църкви също са строени с идеята, че това е сграда полифункционална – място за душата и тялото – индивидуалното и колективното; тя е и репетиционна зала за фолклорния ансамбъл („Балканске игре” в Чикаго е ансамбъл с дълголетна вече традиция). По лицата на хората, които срещнах в македонската църква на един друг Великден през 2004-та, сякаш можеше да се прочете: „Тук печеля добре, тук живея, но знам кой съм и откъде съм и искам и децата ми да знаят…” Не че на такива места не се чуват реплики като „Come on, пиленце…” И в тези семейства, предполагам, както и у много други български у които гостувах, се случва родители да говорят на децата си на родния им език, а те, най-вече родените в Америка, да отвръщат на английски… Но защо ми се струва, че другите балканци са някак по-заедно, а “чуждото” си съжителства със своето, без да го измества. Църквата, и като приютяваща училището, всъщност е основната институция, която може да работи за тази кауза. Има ли действаща църква – има будно съзнание за общност. Има ли съзнание за общност и осмисляне на нейната самоценност заради нейното различие – има и желание за запазване на това различие.

Всъщност не исках да пиша за църквата. Но думите сами си дойдоха и подредиха, вероятно защото са били готови да бъдат извикани. Преди няколко години се озовах в Женева на Юнгиански семинар за танцова терапия. В един свободен следобед тръгнах из града напосоки с единствената молба вътре в себе си да се озова където трябва. Скоро, леко и естествено, стигнах до етнографския музей, в който великолепно бяха представени няколко различни култури. Благодарих на вътрешния си глас за този подарък. След време споделих впечатленията си от женевския семинар с проф. О. Васич – етнохореолог от Музикалната академия в Белград, като споменах колко популярен е методът на танц-терапията в Западна Еропа и Америка. Тя ме погледна кротко и каза: „Па ми си имамо игре.”
Игри и хорá и ние си имаме. Че и повече… Но докато сърбите направиха свой сръбски фестивал в споменатата румънска църква в Чикаго, ние, макар и да имаме огромна българска общност там, своя църква, вестници, ресторант/и/, можем да се похвалим единствено с едва прохождащ танцов състав, макар че там живеят и много музиканти, бивши танцьори също. На споменатия сръбски фестивал на сцената, облечени в традиционни костюми, се изявиха може би двайсетина сръбски фолклорни групи, чийто състав се състоеше от деца и младежи от 5-6 до 25-26 годишна възраст. Не става въпрос за качество – то не беше високо, а за съпричастност. Към полунощ, когато програмата завърши, а трапезите се поопразниха, на сцената се качиха сръбски (американски) музиканти, засвириха коло и по масите не остана почти никой. Сърбите станаха, заловиха се за ръце в кръг и затанцуваха. Както са го правили прадедите им под турско, както и ние сме се крепили векове наред – пеейки песните си, заловени на хоро в кръг.
Мнозина с години живеят полулегално в Америка и не смеят да рискуват да се приберат у дома, дори за да затворят очите на родителите си. Твърде висока цена са платили за да са там. А животът продължава, борбата за хляба – и тя. Човекът не е по-голям от хляба, но нали не хлебом единным живеем – без значение тук или някъде по света, където я кажи ми, облаче ле бяло отдавна не е песен, а вопъл…

Будни българи има навсякъде, не-будни – също. В Калифорния (Сан Франциско) се правят вече всяка година чествания и празненства за деня на славянските първоучители Светите братя Кирил и Методий. В Сиатъл, за радост, имаме български ансамбъл „Радост”; десетки са онези, които работят в български печатни издания, отделят сили и време да организират културни събития. Имам скъп спомен от гостуването си в новооткритото българско училище в Лос Анжелис по повод посрещането на 24 май, миналата година. Когато получих email-покана от преподавателката на децата по повод подготовката на празника, тя го беше именувала „Радини вълнения”. Приплака ми се – от радост ли, от мъка ли… Представих си съвременната Рада – спретната, хубава, с бяла блуза и нейните малки български ученичета – там някъде из Холивуд…

Българите в Америка стават все повече и повече, а онова, което може да работи за езика и културата ни някак (някъде) и работи, и не работи. Много са етносите, пръснати навсякъде по света, но нито китаецът става по малко китаец извън родината си, нито русинът – по-малко рус. Големият български поет Борис Христов беше написал преди време, всъщност в едно жестоко време: „Извикаш ли нещо, няма кой да те чуе, каквото напишеш – няма кой да го види.” Сега времето е друго, друг е характерът на противопоставянето, но може би държавата най-после ще се замисли…, ще се стресне…, ще си припомни някои майчински функции… и спрямо тези, които са при нея, и спрямо онези, които са далеч. Ако българите извън България искат да научат децата си на българско четмо и писмо, да растат с българско самосъзнание и не могат да го направят в Америка, то България трябва да помогне за това – може да се отворят летни училища, школи, семинари за обучение по език, история и култура с часове, в които децата да учат да пеят и играят по български…

В Америка срещнах американци, познаващи българската традиционна музика и танци както малцина българи у нас. В Америка видях колекции от българска музика, с каквато би могъл да се похвали всеки етномузиколог. В Америка един от моите домакини – американец, инженер, упорито се упражняваше в свирене на кавал всяка вечер в стремежа си да постигне макар „ей тонинко” от майсторлъка на големия кавалджия Стоян Величков. В Америка чух друг американец – биохимик и свирач на каба-гайда да казва на български: ”За много американци България е неважна малка страна, но за нас, които обичаме фолклора й, тя е кралицата…” В Америка, на общо събиране на българи и американци българите се хванаха и изиграха две-три хора, (толкова знаеха), а американците играха два–три часа без спиране. В Ню Йорк от години има български танцов ансамбъл „Босилек”, в който танцуват, с малки изключения, само американки. В Калифорния има чудесна “банда” за балканска и най-вече българска музика, нарекла се „Чубрица”. Пак там новините за културните събития, свързани с нашия фолклор се разпространяват по Интернет от електронен журнал – BBMD (Bulgarian and Balkan Music and Dance). А в Копривщица, на големия събор тази година, се чу репликата: „След някоя и друга година американците ще ни учат на нашите хорà…”
Песенното и танцовото богатство на един народ е част от неговата култура и то онази част, която най-пряко прониква и най-силно държи… Какво държи ли? Всичко. Защото не идва от повърхността, а отдолу, от земята.

Когато се връщам у дома, често се случва приятели да ме питат: „Ама ти още ли си тук?” Ами да, тук съм, макар че, признавам, обикновено по Далчевски ми се иска да съм и тук и там – навред, където бясно бий животът… Тук съм и преподавам философия на 17-18 годишни младежи в една софийска гимназия. Говорим за това, за онова, за истината, за съмнението, какво е диалектика, интерпретация, колко различни са теориите за битието и времето… Времето е мъдро, пише в учебника, то открива всичко…

19.11.2005 г.
София

© 2016 Daniela Ivanova-Nyberg

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *