А това тук долу са полярни мечки

22 януари, Сиатъл-Келсо

King Street Station. Чакам на опашката към изхода за влака. Отварям един от няколкото линка, запазени в телефона за подобни случаи. Зачитам се. Публикацията е за Умберто Еко. Качвам се. Сядам. Отварям компютъра…

Колко захранващо е да четеш за живота на хора, на които им е дадено много от Горе и които с труда си са постигнали невероятни неща. Това изречение ми прозвучава така банално, че направо го изтривам и започвам наново. Или думите (някои) са олекнали от прекомерна употреба, или ми трябват други думи. Или и двете. Ще пробвам иначе.

Първото нещо, което прочетох от Умберто Еко беше „Името на розата“. Аха да кажа „когато бях малка“, ама не бях.  Зряла жена с мъж, дете… Свекърва, която се гордееше с мен. Каквото бях и каквото имах все беше хубаво за нея. От главата до (пръстите на) краката. Какви хубави дълги пръсти на краката имаш, майка… Много й дължа. Имах първоначалното си хореографско образование от Института за музикални и хореографски кадри („кадри“). На 25  вече знаех, че нищо не знам.  И се започна… Препрочитане на литература, която не бях отваряла от ученическите години.  Немска паралелка. Общ успех на класа при завършването 5:63, може и повече да беше, не помня. Тук се научих да уча. До седми клас бях готова с уроците още в училище. Вкъщи четях. Всичко, което се чете на онази възраст. Някои неща по няколко пъти. На светло, на тъмно, над юрган, под юрган.  Когато започнах да не виждам какво пише на дъската,  сама се заведох на очен лекар. Зениците разширени, очите ми черни. Майка ми ме хваща веднага. Я ме погледни в очите… Е, то и нямаше как сама да си поръчам очила на 14. Казвахме ли ти, бе дете… Казвахте ми, ама… Нали  татко е бил същият.

Немската паралелка… В нея сме попаднали все девойки, на които ей тонинко не им е достигнало да влязат в Немската гимназия. Амбициозни. Напънати. Зубъри. Повечето по собствен избор, само няколко  по принуда. Аз съм единственият човек в класа, който вместо да е посещавал алианс и да е учил немски, е ходил на репетиции в Двореца на пионерите. Е, концертирал е тук-там-по-света-и-у-нас, ама с някакви „прости“ народни танци. Не знае немски. Точка. Първи час. Четем – всяка по нещо, чин, по чин. Идва моят ред. Еins, zwei… Второто не знам как ми се привижда като змей. Какъв смях се смяха всички с тоя змей… Аз пък какъв рев му дръпнах вкъщи… Явно със змея оттогава ми е тръгнало. По-късно той (змеят) често се появяваше. Но то и няма как иначе, ако специализираш фолклористика, следваш културология… Апропо, Михаил Епщайн много добре описва защо културология не може да се преведе на английски като cultural studies. Ясно е, че не се припокрива и с културна антропология. При моето следване на културология змеят изскочи от един текст на Шейтанов: „Ний идем все от село, с торбица с лук и резенче хляб в торбата… ала с големи, змейски планове в главата си…“ Цитирам по памет. Ако съм заменила нещо, не ще да е съществено. Ако пък е зор, веднага мога да отворя „Защо сме такива?“ и да си го намеря. Добре че Иван Еленков и Румен Даскалов го съставиха този сборник. Голямо богатство. Но сега най-вероятно този змей изскочи заради последните ми приключения с намирането на змей-ламя за коледния концерт в Сиатъл.
Въх, какво отклонение… Откъде тръгна, накъде се разля…

Време е за чаша чай. Също и да погледна през прозореца… Около Такома сме. Добре.  Имам близо два часа.

bridge 2 small

 

 

 

 

 

 

 

В немската паралелка страданията на младия „Дертер“ траяха две години. „Дани, учителката ти по немски те обича“ – беше написала моята любима преподавателка върху бялата якичка, превърнала се в споменик в последния учебен ден. От нея помня: „Чужд език се учи на ден по лъжичка“.  Все още си  мечтая да чета Гьоте в оригинал, но засега съм само с мечтите. Проговорих на немски за последно преди двайсетина години по повод участието ми в арт-семинар „Музика и изкуство на XX век“ в Дилинген на Дунав. Ама това е друг разказ.

Якичката и синята престилка, връстниците помнят, бяха част от задължителното училищно облекло в началото на 80-те. Синьото палто също. Него напълно го бойкотирах в десети клас. Просто отказах да го нося. Бях си купила две други палта при някаква разпродажба – едното в цвят пепел от рози, другото – между керемида и бордо. Редовно закъснявах за училище – десетина минути, колкото да вляза след проверката на вратата. В онези години ясно осъзнах, че с униформите нещо не се разбираме.

В часовете по литература се чувствах в свои води. Другарят Стефанов определено ми се радваше. „С моята жена ходим от войници“ – беше се изразил веднъж малко необмислено и ние, трийсетината девойки, много се кикотехме с  този израз. Благ човек. Говореше меко. Математичката  ми симпатизираше,  вероятно заради усилията ми, но и двете знаехме, че от мен математик няма да излезе.

Както и да е, разбрах какво е да седнеш и  да учиш системно в гимназията. Харесва ти, не ти харесва – сядаш и четеш. Но каквото и да си чел на 17-18, на 25 то звучи по друг начин. Помня ясно удивлението ми от преоткриването на литературните ни класици. Как така светът не знае за тях? Та тук има гениални неща… Пенчо Славейков, „Сън за щастие”. Яворов за стихосбирката: „Аз бих желал да беше изплетен от мене тоя благоуханен венец от лъчезарни цветя, за да ги сложа като царствен дар върху главата на безименницата, която обичам…“ И още един (почти) цитат от кандидатстудентския период: „Ако си роден художник, можеш да спреш погледа си и върху нищожното; върху него ще огрее светлината на твоята душа. Но ако не, напразно си заговорил… какво би могъл да кажеш?“ При онези препрочити по новому се прехласнах по Лилиевите пеперуди… По Димчо и „старата на прага“… Ревях си сама от възторг. Мисля, тогава разбрах какво е имал предвид Аристотел под „катарзис“.

„Антрихрист“-ът на Емилиян Станев направо ме зашемети.

Писане на теми в кухнята по среднощна доба. Котаракът Рогожин в скута ми. Година по-късно Рогожин в скута, Чара в краката ми. Чара е дакел с оранжеви мигли. Вече е изкопала няколко дупки в балатума за да си крие там лисиците. Масата е покрита с книги. Аз хем съм превъзбудена от катеренето на планината, хем съм отчаяна: как се изчита  това… За това си трябва цял живот. За последното бях права. Нощ след нощ… Чара хърка под масата. Отне ми време да разбера, че точно тя ги издава тези звуци.

На огромните списъци с имената на новоприетите студенти името ми беше сред първите. При втория опит, обаче.  За първия няма какво да обяснявам. Понякога е добре да пропаднеш. Разбираш по-ясно не само какво искаш, но и колко силно го искаш. Мнозина ги помнят онези чаршафи на гърба на факултета по физика. После дойде есента. 1989-та… Протестите. Писане на лозунги с пастелите на детето… Глад, глад… Глад за всичко, което за първи път излиза на български език.  С руския отдавна си общувахме. Нали всичко „вредно“ четяхме на руски, пропускайки предговора.

Курсът по „Съветска литература“ в третата година от следването отвори ниша, която нито има напълване, нито изпразване. Там са Ахматова, Цветаева, Пастернак, Хармс и колко още… Как са оцелявали тези поети, писатели, артисти във времена на терор… Ахматова разказва за това… И други разказват.  „Рекло телето дъба да мушка…“  Някои не са оцелели. Всъщност, мнозина не са. Светла им памет и поклон до земи.

Изданията на „Факел“  се разграбваха като топъл хляб. В онзи мой предишен дом пазехме всичките броеве от 80-те и началото на 90-те, грижливо свързани по годишнини. Стенограмите от процеси срещу поети, бяха също там. Вие какво работите? Аз съм преводач. Аха, добре. Но какво работите… Аз съм поет, преводач. Хрантутник значи. Да, за Йосиф Бродски става дума. И още и още… Репродукции също. Кандински. Нови списания, сборници… „Ах, Мария“…

Трябва да спра някъде. Най-малкото защото скоро ще слизам. Но това са все пътища или пътечки, тръгнали  от прочетеното за Еко… Спомени… Къде бях аз, когато част от написаното от него стигна до мен, по какво копнеех, за какво се борех. В известен смисъл борбите ми са си същите – да схвана всичко… Ако не този живот, следващият.

Записах философия след втората година от следването си (Българска филология). Като всички студенти с отличен успех имах право да запиша второ висше образование. Възможностите бяха: философия или теология. Философия. Така филологията и философията тръгнаха паралелно. Както си му е редът. Какъв шанс. Какъв благослов. Какъв спасителен пояс в трудни години…

После дойде „Махалото на Фуко“, Трактат-ът по обща семиотика… После…. После имаше много „после-та“, много напред и назад… В началото на 90-те излязоха прословутите два тома Идеи в културологията. Здраво потъване в текстовете на Лотман и Успенски, отделно Лотман, отделно Успенски, Бахтин, Проп, Сосюр… Език, реч, комуникации, знаци, символи, вълшебни приказки, тълкуване, интерпретации… Първото издание на Семиотичните тетрадки на НБУ. Томас Сибиък на български, Семиотиката  в САЩ. От фб-семиотична страница „Semiotics/Semiology/Semiotik/Σημειωτική/Семиотика/Semiotiek/Semiotyka“ всъщност изскочи линкът към:

The Irrepressible Lightness of Umberto Eco

Как ли ще ми прозвучат книгите на Еко на английски? Вероятно скоро ще знам…

***

Два часа по-късно вече съм в Портланд за часовете ми с „Българче“. Любов, която е на осем, се приближава към мен и казва: „Нарисувах ти картичка“. Прозвуча ми като „нарисувах ти овца“. Трогната отварям. Любов, с дълбокия си, нетипичен за дете глас, пояснява: „А това тук долу са полярни мечки…“

polyarni mechki small

Публикувано в Master Blog с етикети , , , . Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *