Стиховете на 2017

Обикновени стихове 2017

30 дек

 

 

 

 

 

Житие

Сиатъл е моята добра стара София
Силвър Лейк е морето, но и също Балкана
Тук първото, което сутрин виждат очите ми
Е планината с нейната белоснежна премяна
Тази гледка  е така внушителна
Синева сребърна, навред разпростряна
Едно кукуригу отброява  дните ми
И съм  толкова тук, и ме толкова няма…

Януари 3, 2017, Силвър Лейк

 

Мрежата

Живея в мрежата
Мрежата – в  мен
Обличам мрежа след мрежа
Пиша
Прозирам

31 март, 2017, Силвър Лейк

Бяло

Чувствам се бяла
Бялото е  цветовете в потенция
Аз съм бяла
Аз съм себе си във потенция

31 март, 2017, Силвър Лейк

 

Още в себе си само

Денят е още млад
Балонът се още надува
Розата ще пътува
Във всички посоки и стихове
Аз съм един кукуряк
Още съм трепетлика
Още мой е целият свят
Още в себе си само надничам

23 март, 2017

 

Съботно

Сиатъл
Събота сутрин
Имам цял един половин час
Само за себе
Хващам гората
Добре, че е под носа ми
Въздлъжка педя
Стари дървета
Парк
Достатъчно див
За простор

На всякакви
Чупки
И отклонения
Които веднага
Въздигам в ранг
На метафори
Вървя
Благодарна за нещо си
За слънцето и прекрасния ден
И застигам бегач
Който с кучето тича
По пътечката стръмна
От шубраци и клони
Напълно закрита
Аз вървя по нея обаче
И виждам
Как мъжът се навежда
И прибира в торбичка
Произведеното
От неговия домашен любимец
Кучето с едни човешки очи
Го поглежда
Торбичката се щипва
На бегача за кръста
И двамата бодро
Продължават да тичат

Ами…
Моралният закон вътре в мен
В Сиатъл
В парка
В една такава одежда
А, философе?
Има надежда…
Има надежда…

13 май, 2017

 

И както попивам картините в синьо

Слязла не слязла от влака
Хвърлям „прътляка“ в дневната
И излизам веднага
По телефон
Без бележник
Както се излиза набързо по риза
Колкото за едно здрасти
На езерото и птиците
И както попивам
Картините в синьо
И сочно зелено
С всичките местни
Хвъркати чуруликпенчовци
Ми хрумва
Да драсна  небрежно
В телефонобележника:
„Всички-хубави-неща-ми-се-случват-на-път
Случване-съм
На-път“
Внезапно глас пресича
Одата ми на радостта
От живота
Пътищата
Езерото и флората
Хей
Ама какви само ги вършиш
С тоз телефон…
Не си ли навън
За да гледаш природата?

14 май

Сънища

Сънища I
Пътувам
Жената до мен спи
И вероятно сънува
Мъжът пред мен също
Отдавна е отпътувал
От автобуса
И в този миг ми трепва през ум
Колко различни
Могат да бъдат
И сигурно са
Техните сънища

Сънища II
Имам такива
В които откровено будувам
И посещавам странни места
Рея се
Падам
Плувам
Лекувана съм
Лекувам
Вървя
Покрай върволици от каменни фигури
И в една нощ съм много лица
Не мога дори да се обрисувам
Каква се виждам
Насън
Боли понякога

Сънища III
Боли не боли
Мои са
Не заменям за нищо не давам
Нали сънищата мене сънуват
Измислят ме както си щат
И дори шепнат
А какво чувам…

7 май, Сиатъл-Портланд

 

Любопитство

Най-примамливи  за мен са пътеки
Които така криволичат
Че къде ще ме изведат
Не зная
Но гледам
Дървета цъфтят
Треви ухаят
Разбира се искам да знам
Дали е така до края

11 юни, 2017, Сиатъл

 

***

To Gubbin

It is now sweet and sour
You became my dearest friend
I love you as you are entire
Men’s world I can embrace

And I cannot imagine
Myself outside your greeting face
I take from you all I can handle
And wear it with pride and grace

June 12, 2017

Рисунка

Рисувам
Дъга след дъга
Спирали
Лабиринт
Извират
Провирам се
Между тях
Водена от молива
И нямам страх
Че
Ще полетя
Извън
Очертанията на листа
Ако остана без площ
Ще я измисля

14 юни 2017, Силвър Лейк

 

Сбогуване с Андре

Луната в езерото се отразява
Долната луна танцува
Аз наблюдавам танца
И това за миг ме спасява
От  мисли
За красиви хора
Които от сега нататък
Ще танцуват само  в съня ми

28 септември, Силвър Лейк

 

Обичам

Обичам живота си
Когато минавам под железни мостове
А зад тях надничат зелени листа
Зелено-златистите греят в червено
В червено-кафявото зрее тъга

Обичам живота си
Когато петел кукурига
И босонога от терасата срещам деня
Когато на пръсти се сякаш повдигам
Да хвана мига и съм миг аз сама

Обичам живота си
Когато срещам светещи хора
Които знаят и що е то мрак
Когато вълнуващи светове откривам
И не ме лови сън, а в съня съм на крак

Обичам живота си
И с кръгове под очите
Когато всичкото аз плаче за сън
Когато стягам се, мия, обличам се
С кафе, без кафе, и съм вече навън

Обичам живота
И когато не е за обичане
Когато е за необичане насъвсем
Когато крещим, караме се и спорим
С непосилното да разберем

Но аз обичам живота –
Точки, линии, с дръжки листа
Тъжна-прекрасна-неочаквана приказка
За даването и любовта

26 октомври, 2017, Сиатъл-Белинхам

залез 30 дек

 

 

 

Публикувано в Master Blog | Етикети: , | Коментирайте

Созополските стихове от 2017

изгрев

 

 

 

 

 

Любовно

Този ден
Много силно прегръщах морето
И с едната
И с другата ръка го прегръщах
Целувах го
И то ме целуваше
Отдавах му се
И то ми се даваше
Любувах му се
И то ми отвръщаше
Играех си с него
И то си играеше
Вълна след вълна
Вълна след…
Ох, захлупи ме

Но аз знам
Своя път към брега
За мен още има

„Утре“

4-ти септември, 2017
Созопол

 

А те са просто оттатък

Сутринта
Слънцето беше ходило някъде
През нощта
А аз чаках ли, чаках…
Но така е с много други неща
Които облак закрива
А те са просто оттатък

6 септември, Созопол

 

После

След изгрева денят тръгна кротко
с „Една българска роза“
в Ginny Bar на брега на морето
който иначе дъни здрав рок

После
известно време
мислих за розата
която далеч ще пътува
но аз не съм приятелят млад
и не съм другарят

После
разходка по плажната ивица
ранно къпане
благослов
ритуално спускане
на старите лещи в ложето на морето

После
миди за спомен
жълто-синьо-зелени
между тях една цяла бяла
пълна с тайни

После
кафе
в Ginny Bar на брега на морето
който иначе дъни здрав рок
Но сега рони Воронов
със урока по танц
който нека започне

После
бележка за спомен
от този миг
това море
и цветовете му сочни


После за миг се подвоумих

После скокнах
и морето изпих

6 септември, Созопол

 

На довиждане

Взех си миди
Смокиново сладко
Жълта туника –
В гардероба слънце…
Остана ми да прибера
Мириса на море
Шума на вълни
Дъха на смокините
Сладостта на динята
С която ритуално
Закуската почва
Кривите улички
Корнизът край брега
Изгреви няколко
Залези
Аполонските вечери
Дурната

Не, всичко няма да се побере
Ще се върна

7 септември, Созопол

залез

Публикувано в Master Blog | Етикети: , , , | Коментирайте

Пътеписът от лятото на 2017

Драскулки и шарки от лятото на 2017

коне

 

 

 

 

Chariot of Life – Oisín Kelly (1915 – 1981)

Публикувано в Master Blog | Коментирайте

ЗА МНОГО ГОДИНИ! Концерт-спектакъл на българската общност в Сиатъл в албум

ЗА МНОГО ГОДИНИ! Концерт-спектакъл на българската общност в Сиатъл

ZA MNOGO GODINI! (FOR MANY MORE YEARS!) Christmas Show of The Bulgarian Cultural and Heritage Center of Seattle Photo credit: Michael Cline

For Many More Years! Album

Публикувано в Master Blog | Коментирайте

Балтонът на автобиографичното копче

cover Балтонът на автобиографичното копче (въздлъжкият текст на монографията) онлайн:

https://www.academia.edu/…/Bulgarian_Folk_Dance_Ensemble_as…

Дано стопли някого…

 

Като книжно тяло: в  книжарница Български книжици,
в книжарницата на Съюза на българските композитори, както и при „приятелите“ – priateli.bg

Публикувано в Master Blog | Коментирайте

Следконцертно – feeling like having „hollow bones“

 

Dani malka October 2017

…в суетнята около концерта изскочи любимата ми фраза от работата ми с миньори през 80-те: „Ей, Даниела, ние сме подземни.“ И други неща изскочиха. Първите ми групи, бойното ми кръщене като хореограф… Кога съм си мислила, че ще редя шопски хора с българи в Сиатъл… Ама, на. Случи се. Отваря ми се ново писане. И слава тебе, Господи.

 

 

 

Автобиографичен предговор

Танцувам от дете. Баба ми, погражданена шопкиня от Елин Пелин, ме хващаше за ръка и хайде, цуре, четири–петгодишна вече играех ръченица, право, пайдушко, дайчово, еленино, криво хоро… Това така ми идваше отвътре, че го правех, както дишах. С моженето си и с мерака, с който рипах между големите, неизменно се превръщах в едва ли не най-важния човек след булката на всяка сватба, на която родителите ми ме водеха. Одобренията и поздравленията на гостите неминуемо завършваха с ’ма къде играе това дете?
Детето играеше в къщи, в кухнята. Един ден обаче майка ми заведе мен и сестра ми в Двореца на пионерите, където репетираше танцовият състав „Росна китка”. Сестра ми беше малка и я приеха веднага, за мен казаха: много е пропуснала, няма как да навакса. Бях на десет. Аха да ревна и другарката Дамянова омекна: Добре, нека опита, ама да знаете, много ще ѝ е трудно; децата на нейната възраст танцуват пет години и повече… Бога ми, трудно беше.
С репетициите в живота ми се появи задължителният екзерсис, огромен по обем репертоар, концерти, турнета, фолклорни фестивали, възможности за съизмерване с танците и изкуството на другите, поводи за гордост от своето и от себе си. Тези години предопределиха много неща.
Когато „Росна китка” ми умаля, взе ме – още ученичка, но „отгледана” танцьорка – танцовият състав към Централния студентски дом на културата в София, където други бяха не само репертоарът, но и духът, атмосферата, шегите. Танцуващите бяха студенти, но също и дипломирани вече лекари, инженери, философи, юристи. Тук окончателно реших, че пътят ми е свързан с танца. И макар че по това време завършвах гимназия с разширено изучаване на немски език, където средният успех на класа беше 5.80, кандидатствах без колебание в Полувисшия институт за музикални и хореографски кадри в София. През втората година от следването ми дойдоха първите предложения за работа като хореограф: едното от 105-то училище към читалище „Братя Миладинови” в София, другото – от Дома на културата към медодобивния комбинат на гара „Елисейна”. Приех и двете, пèтимна за работа. Така през 1982 година започна професионалната ми кариера като хореограф.
Дипломирах се от Института за музикални и хореографски кадри със специалност „Български танци” през 1983 г., където основен държавен изпит бе написването на либрето и поставяне на авторски танц по авторска музика. Завърших с отличие.
С децата от 105-то училище – осем-десетгодишни – ми се предоставяше възможност да съставя свой репертоар. Групата беше новосъздадена и ентусиазирана; това винаги помага, когато се репетира в мазе. Все така от ентусиазъм се роди танцът „Рожден ден” по музика на Кирил Владов за съвременни градски деца. Тук общият подарък изненада за рожденичката е жива кукла, скрита-покрита под голяма кутия. На децата им допадна идеята с изненадата, навиването и разиграването на куклата и репетираха въодушевено. Хубава авторска музика, хубави талантливи деца, приятен сюжет. Хореографията бе отличена с медал на тогавашния републикански фестивал на художествената самодейност. Голяма радост, голяма гордост – медал след първите четири месеца работа… Не си и представях, че след години при други обстоятелства и условия ролята на куклата, която подскача в 5/8 с изпънати коленца, ще се изпълнява от дъщеря ми.
Докато следвах и работех с децата в София, трескаво репетирах и с работническия си състав към Дома на културата на гара Елисейна. Танцьорите бяха миньори от Елисейна, Лъкатник и наоколо, жените – служителки, пътуващи от Мездра, Враца и околните села. В очакванията на групата поканеният хореограф от София трябваше да бъде утвърден, солиден хореограф, мъж. Пристигнах аз, по-точно, изсипах се от един самосвал, стопиран някъде из Дефилето. На деветнайсет години и в нестандартни, да кажем, за Елисейна одежди. Бих искала да имам запечатан някъде видеодокумент от тази среща.
Започнахме репетиции. Някои от мъжете бяха на възрастта на баща ми, зевзеци при това дал Господ, и обръщението другарко, отнесено към мен, предизвикваше хихикане, побутване и погледи всякакви. Фестивал (преглед) предстоеше за цялата страна, което означаваше подготвяне на четири танца, един от които новосъздаден и по възможност новооблечен. Разполагахме с четири месеца. Репетициите станаха част от живота на хората, с които работех, при това част твърде различна от обичайния делник от мината до дома и обратно, или пък от и до канцеларската служба. Един танц, втори, трети, четвърти. Движения, равнения, чудесии – как се ходи по сцена, как се влиза и излиза, как се носи костюм… След колективното натоварване, събуждащо на моменти миньорския ропот (Ей, Даниела, ние сме подземни…) и след представяне, донесло медал, на репетиции все още се чуваше съдържателното другарко, но в интонацията се прокрадваха нотки респект. Така си спомням моето бойно кръщене.
В Елисейна работих от 1982 до 1988 година. От танцьорите си научих местните хорà, които адаптирах за сцена; те научиха от мен собствените ми хореографски съчинения, както и такива, сътворени от други. Прекъснах за кратко през късната пролет и лято на Чернобилската 1986, колкото да родя; иначе скачах пред групата равноделно и неравноделно чак до преди леле ше го изтърсиш да стане факт. Загоних влака до Елисейна същата есен.
Ангажиментът към Културния дом в Елисейна включваше репетиции и с децата от селското училище. В края на 80-те към това си прибави и ангажимент с училището от съседното село Зверинò. Имаше очарование в работата с тези деца… Седемте километра пеша от Елисейна до Зверино не ми тежаха.
В Зверино за известно време бях и хоноруван хореограф към Завода за контактни елементи. Желаещите да имат състав там бяха млади работници и служители, с които репетирахме в едно фоайе. Плодотворен период най-вече заради събирането на етнографски и фолклорни материали от местните хора (вече следвах българска филология в Софийския университет и подготвях курсова работа за изпита по фолклор). Но със или без изпит по фолклор – кой не би се запитал защо едно село се казва Зверино?
Работата ми в София като методист по танцово изкуство (1983–1985) бе един шанс за учене, който оползотворих максимално. Тази длъжност даваше възможност за натрупване на впечатления от работата на хореографи от всички генерации и школи (методика, репертоар, език, стил, изисквания при провеждане на екзерсиса, цялостна репетиционна и концертна дейност). По задължение, но в никакъв случай не по принуда присъствах на всичко (почти), което се случваше в областта на танца в София и страната.
През 1985 година приех поканата на Монголското посолство да подготвя български танц с двайсетина монголски студенти, следващи различни специалности в Софийски университет и в Художествената академия. Приех, без да се замислям. Така се изправих лице в лице с представители на друга култура, хора не-танцьори, които по невъобразим за мен начин и стил реагираха на българските неравноделни размери и танцови стъпки. Хореографията бе представена на Седмицата на българската култура в Улан Батор през лятото на 1985 година и бурно аплодирана от монголската публика, въпреки почти пълното разминаване между музика и танц, което в нашенски носии и с монголски темперамент демонстрираха моите възпитаници. Върнах се в София с грамота за особени заслуги към Българо-монголската дружба. За особени, особени си бяха. Пазя я тази грамота.

След началото на хореографската ми кариера дойдоха годините на следване на хуманитарни специалности, където доминантни за мен станаха теми и личности от света на литературата, философията, културата. Народната библиотека и университета се превърнаха за мен от Светая Светих в Светая Светих и дом. По време на лекция един от професорите ми във Философския факултет очерта с тебешир малка окръжност на дъската и нанесе възможните допирателни прави. После очерта по-голяма окръжност. След това заговори за предизвикателствата пред разширяващото се съзнание. Следвах и преподавах усилено няколко дисциплини, една от които хореография. Асистентствах в университета. Декодирах и анализирах текстове на вълшебни приказки и на коледарски песни и ги споделях с аудиторията си. Световете си заговориха и ме държаха будна. Специализацията по фолклористика изостри интереса ми към нестинарството и играенето по жарава днес: кой играе, как, защо, дарба, архетипен порив? Издирвах хорà; вече знаех колко малко знам. Водех екзерсис. Поставях танци, пишех сценарии. Що е култура? Обърнах се към културологията с интелектуален трепет. Разбирането ми за култура, но също и за фолклор и фолклорно генерираше допирателни.

По това време София и страната се тресяха от протести, митинги и шествия, а аз бях започнала да се замислям за действителното място, което моето изкуство заема в културното ни минало, но също така в настоящето и в бъдещето. Какво всъщност е мое, докъде се простира, в каква обща рамка? В какви отношения общото влиза с моето и vice versa. Какво се случва, когато една идеологическа рамка се замени с друга, а аз моето не си го давам? Бях част от протестиращите, целият мой свят беше част от протеста срещу статуквото, а моето изкуство беше част от нещо друго и частите не съвпадаха.
На фона на политическата трескавост любопитството ми към традицията и традиционното по отношение на словесния, музикалния и танцов фолклор и костюми нарастваше. Интересът преля в ентусиазъм, който даде цвят на цялостната ми дейност от този период. Подготвеният от мен материал за часовете ми в НБУ (програма „Български фолклорни изкуства”), където преподавах български танцов фолклор (1996–2000), включваше приблизително 30 хорà от всяка музикалнофолклорна област. Фолклорното работно ателие „Трòпанка”, което ръководех и на което бях „първи цървулки”, тропкаше, та пушек се вдигаше; на базата на изучавания материал поставих спектакъла „Под пепелец – въгленец” (Фолклорни картини от Северна България, Тракия и Шоплука”). „Шарена хурка” – с разиграни ритми, гласове и стъпки – бе друг фолклорен спектакъл, който подготвих и представих със студентите си от Театралния колеж „Любен Гройс”. Еженеделно, има-няма три години, припявах нашенски песни в раздумка за играта и хорото в радио-предаване. Водих часове по етнография в НАТФИЗ на сценографи. Паралелно и задъхано вървяха още дейности – в училището, в студентския състав „Зорница”… Не, нямах усещането, че се разпилявам.

В края на 90-те години идеята за мащабно проучване резултира в амбициозен план, в който исках да изследвам всичко. Фолклорният танц вчера и днес… Аха, добре. Отне ми време да разбера, че годините няма да ми стигнат. Проектът, който подготвих обаче – „Фолклорният танц днес. Теренни проучвания в България, Македония, Сърбия и Словения” – спечели подкрепата на програмата за научни изследвания на Фондация „Отворено общество” в Прага. Спрях да преподавам и хукнах във всички посоки. В продължение на две пълни години (2000–2002) работих изключително върху проучването си и събраните теренни материали от села и градове, включени и невключени в първоначалния план и бюджет, станаха мои ценни източници за проекта и насетне. Десетките часове записани интервюта с хореографи, ръководители и други превръщах в текст бавно и предано, лента след лента, дума по дума с междуметията и въздишките, за да запазя хората живи и принадлежащи на себе си. Вече знаех, че наред с танците едно от нещата, които ме вълнуват, са хората, отделната личност, и транскрибирах внимателно. Езикът – репрезентант на личността? Да. Но представянето на репрезентантите е също репрезентиращо, нали? Изпратих финалния си доклад в Прага през юни 2002.

Същинската работа по текста върху състава за народни танци като културно явление в България започна в началото на 2004 г. със зачисляването ми като задочен докторант на Института за изкуствознание – БАН, секция „Етномузикология”. На първото обсъждане критиката беше от онези, от които или се свестяваш или не. Подсказано ми бе (ако това е думата), че каквото и да съм написала до момента не става, а наученото не стига. Четенето и писането предстояха тепърва. За пренаписването още не знаех.

В случайна среща с мой университетски преподавател при размяната на изречения споменах върху какво работя. „А, значи пишеш за себе си…” Ами да, за себе си. За опитите си да разбера как и доколко определена идеологическа система влияе върху фината текстура на изкуството и културата и къде човешкото пребивава в територия, която си остава човешка при всички политически и идеологически системи.

Увод
Няма по-добро място от това да се запитам и да си отговоря на въпроса защо се заех с изследване на състава за народни танци в качеството му на културно явление в България. Защо съставът? Защо градът? Защо сцената? Защо не селската група? Защо ми трябва да се захващам с щекотливото днес-тук-сега и с още по-проблематичното обвързване с дейността на поколения хореографи, повечето мои съвременници? Нима не е казано и доказано, че за да се даде оценка на нещо или някого, трябва време, физическо време, когато оценяваното нещо или някой е част от вече-билото? Всички по-ранни заключения са изпреварващи и прибързани. Рисковано е.
Е, аз се реших. Днешният състав не е онзи от вчера, не е съставът от миналия век, времената са други, времената се смениха драстично, гласно, гръмко, както едва ли не се сменят епохи. Някои неща останаха във „вчера”, други – макар и да имат своя генезис в миналото, не са част от настоящето, а ако са, не са същите. Дистанция така или иначе съществува и е предизвикателство да се вникне в сърцевината на промените чрез улавянето на пулса на специфично културно ядро.
За поемането на риска най-сериозно допринесе разбирането, че обективността при едно културноантропологично изследване може да бъде цел и задача, стремеж, но то самото не може да бъде напълно обективно по дефиниция. Зад всяко такова изследване стои човек от плът и кръв, дошъл отнякъде, образован, с изградени критерии. Проучвателят с всичкия си несъзнателно попиван и съзнателно трупан „багаж” влиза в специфични отношения с културата, която наблюдава; той вижда неща, които други не виждат или виждат другояче. Онзи, който изследва явления от собствената си култура може и не рядко е чужд, външен на онова, което проучва. Той може да бъдe и често е, ако се замислим за повечето американски антрополози, съвършено външен на културата, която изследва – тогава полага сериозни усилия да научи езика, да стане вътрешен, да бъде допуснат до онзи кръг, в който нещата се случват, а не се разказва за тях. Когато обаче изследователят е в известен смисъл органична част от онова, което изследва, и изследваното в известен смисъл е част от него, то тогава самият той се превръща в обект на наблюдение. Той е вътрешен, съзнава го. Тогава упражнява техне-то на отграничаване, за да бъде верен на онова, с което се е нагърбил. Неговата важност не произтича и не се съдържа в него самия, но в събраните от него документи като наблюдения, описания, участия, интерпретиране. Не казвам, че отделната личност с нейния личен опит е без значение. Точно обратното. Изследовател от този вид и порода е едва ли не в дълг да опише опита си. Запечатването в текст е оправдано, защото, както обобщава McNamara, позовавайки се на Рикьор, написаното се превръща в „архив, който остава на разположение за индивидуално и колективно припомняне” (McNamara 1999: 181). Погледнато през призмата на херменевтичната феноменология, едно изследване при изяснен зрителен ъгъл на интерпретиращия не е нито обективно, нито субективно (Вж. McNamara 1999: 170); полученото знание се явява резултат от диалектическия обмен (процес) между собствения опит и взаимодействието със света на другите .
Това разбиране ми даде кураж. Също и ранното осъзнаване на факта, че културата е комплекс, в който всички части са взаимосвързани и не съществуват компоненти, които не са важни, или пък са не дотам важни, така че, моля, нека не се занимаваме с тях. Някои могат да бъдат и са предпочитани, но едва ли съществуват такива, които с лекота да отхвърлим като маловажни.
Когато избирах темата за дисертацията си, аз си зададох един първоначален въпрос: кое е онова, което познавам така добре, щото моите наблюдения да тежат, да са плътни, както ги нарече Гийрц преди десетилетия и всички сме му в дълг, колчем заговорим за плътно описание. Ами най-добре познавам състава за народни танци. Познавам го и отвън, и отвътре, познавам дрехата, хастара, знам как да направя дреха, знам как се носи и кому пасва. Знам също, че тази брънка от културата никога не е била сред предпочитаните за изследване. Знам също и защо. Но съставът представлява призма, през която може да се гледа и заключава за света наоколо, за взаимоотношенията със света и за влиянието в едната – към света – посока и реципрочно – към състава. Съставът е текст, отворен за декодиране и прочит.
Казано иначе, мотивите ми съдържаха повече от научния интерес, провокирал танцовия антрополог от Европа или Америка да се насочи към теренна работа в някой от островите на Тихия океан например. Изборът ми бе съзнателен, но направен също така и на интуитивно ниво, един вид интелектуално вчустване в нещата (по Бергсон). Доколкото иде реч за танц и танцуване, редно е тук да спомена, струва ми се, че това „вчувстване” освен интелектуално е и телесно, което в случая не е без значение . Често, дори обичайно, към изследвания на танца се насочват специалисти, свързани с професионално или непрофесионално танцуване и практикуване на хореографска професия, които се ориентират към научна дейност в един по-зрял етап от кариерата си . Подобен е и моят случай: Желанието да се занимавам с тема, която позволява и дори предполага телодвигателно познаване („a dancerly point of view”, да цитирам Farnell 2004: x) дойде с годините. При умело интерпретиране една такава гледна точка би могла да бъде (всъщност тя a priori е) ценно предимство. Разбира се, в опитите да се върви към интерпретация и анализ при каквато и да било нагласа и изследователски апарат наличието на практически опит като заявка или условие за качествено изследване не може да се генерализира; факт е, че се срещат добри или недотам добри изследователски трудове, написани както от автори с танцов опит, така и от изследователи, при които липсва такъв .
Как стояха нещата с изследванията по темата за непрофесионалния състав за народни танци у нас?

Из: Съставът за народни танци като културно явление в България. София: Марс-09, 2011.

Продължението: http://www.danielaivanova-dance.com/Autobiographic%20Forewo…

https://www.academia.edu/…/Bulgarian_Folk_Dance_Ensemble_as…

 

Публикувано в Master Blog | Коментирайте

Спирка „Кепитъл хил“

Слязла съм не където трябва. Кепитъл хил. Пътувам  с  метрото до крайната спирка, която е University of Washington, но така съм се заплеснала в това, което чета, че решавам че съм стигнала. Не е да каже човек, че не  знам кое след кое следва. На сън да ме бутнат, ще ги изпея тия спирки. Сега стоя в търбуха на метрото с двата куфара и гледам в таблото да видя кога идва следващата мотриса. Как можах да се отнеса така…

Приближава ме служител на метрото. Афроамериканец. Обичка на ухото. Очите топли. Усмихват се. Поглежда куфара и малкото куфарче, мен и раничката, с която направо сме се сраснали и ме заговаря. Хей, ти май тъкмо идваш отнякъде. Кимам. Отдалече? От Силвър Лейк. Къде е това? Срещу планината St. Helens.  Веждите се повдигат. Холи моли… И какво правиш тук? Преподавам. Какво преподаваш? Български език, танци. И това всяка седмица? Да.

Очите се уголемяват… Хей, аз имах леля, която преподаваше в училище, а също и чичо, който също преподаваше, а беше и библиотекар. Аз имам голямо уважение към всички учители, щото учителите трябва да се справят с много… (това не знам как да го преведа). Учителят трябва да има нещо отвътре за да е учител. Иска се  сърце за тая работа. Бог да те благослови – докосва ме по ръката и изчезва зад гърба ми.

Следващата мотриса идва. Качвам се. Благодаря.

24-ти ноември, Сиатъл.

Публикувано в Master Blog | Коментирайте

Находки в мрежата

Николай Подосокорский:

Полный курс видео лекций академика Вяч.Вс. Иванова „Семиотическая антропология“ выложен в сеть

Семиотическая антропология

Публикувано в Master Blog | Коментирайте

Обичам

bridge small 2

 

 

 

 

 

Обичам живота си
Когато минавам под железни мостове
А зад тях надничат зелени листа
Зелено-златистите греят в червено
В червено-кафявото зрее тъга

Обичам живота си
Когато петел кукурига
И босонога от терасата срещам деня
Когато на пръсти се сякаш повдигам
Да хвана мига и съм миг аз сама

Обичам живота си
Когато срещам светещи хора
Които знаят и що е то мрак
Когато вълнуващи светове откривам
И не ме лови сън, а в съня съм на крак

Обичам живота си
И с кръгове под очите
Когато всичкото аз плаче за сън
Когато стягам се, мия, обличам се
С кафе, без кафе, и съм вече навън

Обичам живота
И когато не е за обичане
Когато е за необичане насъвсем
Когато крещим, горим, но не спорим
С непосилното да разберем

Но аз обичам живота –
Точки, линии, с дръжки листа
Тъжна-прекрасна-неочаквана приказка
За даването и любовта.

26 октомври, 2017
Сиатъл-Белинхам

ingold

Публикувано в Master Blog | Коментирайте

Сбогуване с Андре

Andree small

Луната в езерото се отразява
Долната луна танцува
Аз наблюдавам танца
И това за миг ме спасява
От  мисли
За любими хора
Които от сега нататък
Ще танцуват само  в съня ми

28 септември, Силвър Лейк

Публикувано в Master Blog | Коментирайте